7 март 2021 г.

Деян Пенчев – Метафизика на светлината в окултната философия

Метафизика на светлината в окултната философия
 
Д-р Деян Пенчев
 

 Съдържание
 
Древна Индия
Древна Персия
Древен Египет
Хермес Трисмегист
Орфей
Питагор и Платон  
Филон Александрийски  
Гностицизмът
Манихейството
Богомилството
Дионисий Ареопагит   
Николай Кузански
Марсилио Фичино
Християнската Кабала
Суфизмът
Корнелий Агрипа фон Нетесхайм  
Йоханес Кеплер и Якоб Бьоме
Емануел Сведенборг
Владимир Соловьов  
Рудолф Щайнер
Учителя Петър Дънов
Христос и светлината
 
Заключение
Бележки
Използвана литература
 
Светлината е понятие, което от древността присъства във философията, теологията и окултизма. В настоящото изследване ще разгледаме накратко неговите проявления в различните мистични и метафизични философски учения в историята.
 
Древна Индия
 
В древноиндийската книга Бхагават Гита се казва за Духа, че е светлина на светлините, отвъд тъмнината.[1] В Шветашватара упанишада четем следното:
 
„Аз познавам този велик Пуруша, с цвят като слънчева светлина, който стои отвъд тъмнината.“[2]
 
А в Чхандгоя упанишада се казва:
 
„Тази светлина, която свети над небето, която е зад всичко и всички, зад най-висшия от най-висшите светове, е тази светлина, която е в човека.“[3]
 
Векове преди християнството Ведите, свещените индийски книги, са считани от своя народ за боговдъхновени и чрез тяхното четене древният индиец се е докосвал до Вечния Абсолютен Дух на Битието. Единството между субективния и обективния свят е основният философски мотив в тези книги, както и в по-късното учение на Веданта. Словото на Всевишния е било чувствано като слово на Аза и тъждеството на Брахмана с Атмана е било несъмнено душевно преживяване, непоклатима истина и отправна точка за всяко едно познание. Свещените текстове произхождат от един божествен импулс, а устните Веди са били изтъкани от живото слово на Всемирния Дух.
 
„С дъха на това Велико Същество са излезли Ригведа, Яджурведа, Самаведа, Атхарваагираса, итихаса, пураните, науките, упанишадите, шлоките, сутрите, анувякхяните, вякхяните. Всички те са излезли от неговия дъх.“[4]
 
Векове след написването на тези думи в Индия започнали да съществуват съмнения в боговдъхновението на Ведите и една могъща личност като Шанкара Ачаря (788–820), най-големият индийски философ, през IX в. сл. Хр. трябва да разяснява, защитава и запазва смисъла и мъдростта на Ведите и Упанишадите.[5]
Със светлината са свързани преображенията на Кришна и Христос. В XI гл. на Бхагават Гита Арджуна моли Кришна да го види в пълния му блясък. Кришна се съгласява и въздига Арджуна в по-висшите светове, където Кришна свети в светлина, неизразима сама по себе си и по-светла от хиляди грейнали слънца – Арджуна вижда божествената същност на своя любим Учител. По същия начин Христос издига в свръхсетивните области Петър, Яков и Йоан и „преобрази се пред тях; лицето Му светна като Слънцето, а дрехите Му станаха бели като светлината“ (Матей 17:2). Апостол Павел също вижда озарения в светлина Христос по пътя за Дамаск (Деян. 9:3).
В древната Книга на Енох намираме също подобни описания във виденията на Енох, когато е възнесен в Небесата и където вижда Господния престол, а самият Той, „най-великият и най-славният седеше на този трон. Одеянието му бе по-бяло от сняг и по-сияйно от Слънцето. Море от пламъци се плискаше около него и никой не можеше да се приближи до него“.[6]
 
Древна Персия
 
В древноперсийската религия намираме светлината като Божие творение в лицето на Ахура Мазда (Ормузд). Негово обиталище е Слънцето и Заратустра е насочвал погледите на своите учениците в тази посока. За тях Ахура Мазда е най-висшето духовно същество, безкрайната светлина и вечното Слънце, което озарява земния свят с духовните си и физически лъчи. Рудолф Щайнер (1861–1925) пише за Заратустра:
 
„Заратустра проправи онзи път, за който често сме говорили: а именно, че външното тяло на Слънчевата светлина представлява само външното тяло на едно висше духовно Същество, който той, за разлика от малката човешка аура, нарече Великата аура или Аура Маздао…
 
Следователно, в лицето на Заратустра ние сме изправени пред една могъща свещеническа натура, която ни насочва към великия Слънчев Дух, към Аура Маздао, към онова Същество, което следва да бъде предводител на хората по обратния им път от физическия към духовния свят“.[7]
 
Древен Египет
 
Египетската мъдрост също поставя в центъра светлината и Слънцето. Освен че египтяните имат няколко слънчеви богове – Ра, Атум, Атон, Хепри и Хор, ние трябва да обърнем внимание на Озирис, защото тъкмо той се свързва по особен начин със светлината.
В древноегипетските мистерии Озирис е бил първоначално слънчев бог, който след това започва да олицетворява лунната светлина, но слънчевата му божественост остава да се смята за субстанциална.[8] Най-важният египетски текст, Книга на мъртвите, изобилства от химни, молитви и разговори с Озирис, който е почитан с пречиста любов и отдаденост. Той владее отвъдния свят (Дуат), светът на Аменти, и мъртвите го срещат, когато напуснат земните предели. Жреците и окултните ученици разговарят с него още по време на живота, като тяхната връзка не престава нито в живота, нито в смъртта. Така древният египетски посветен се е чувствал облян от чистата, безкрайна светлина на любящия Озирис.
За древния египтянин най-съкровеният човешки принцип идва от сърцето и сърцето е центърът, в който човек се свързва с боговете и Отвъдното. За обикновения египтянин Озирис не изразява директно нито Слънцето, нито светлината му; тази функция имат други богове: Хепри е изгревът на Слънцето, когато то напуска обителта на нощта; Ра е неговото проявление през деня, когато е ярко изгряло и когато залива света със светлината си; Атум е Слънцето в неговия залез, когато бавно се скрива зад земната повърхност.[9]
Слънцето е най-свещената реалност във видимия свят за египтяните и като обикновено понятие те го назовават с името на неговия бог Ра. От гледна точка на една онтология, за египетската мъдрост времето и пространството са дело тъкмо на Ра. Слънцето на Ра разделя невидимото от видимото със светлината си и така показва на човешките очи формите на света. Светът е възможен само чрез Слънцето и неговата светлина; без тях той би бил пълен мрак, бездна, хаос, от които не би могло да се сътвори битие. Не изначалният мрак създава битието, а създавайки битието Божеството разделя мрака от светлината посредством светлината; без нея не би съществувал и човекът, затова египтяните почитат както Слънцето, така и неговия създател.
В египетската космогония едно от имената на Твореца е Амун – Скритият, Невидимият, и той се среща понякога в съчетания със своя видим принцип – Ра (произнася се и Ре).
 
„Амун-Ре означава, че скритият, невидим и изначален Творец е проявил сам себе си в Слънцето, което е създало света.“[10]
 
Ра е лицето на Амун, неговият образ, и то създава времето чрез своето движение, а пространството – чрез светлината си.[11] Когато обаче Слънцето не е в своята дневна, видима форма, то има своята соларна божественост във фигурата на задгробния Озирис – той е нощното Слънце, което осветява Отвъдния свят и мястото, от където изгрява и залязва дневното Слънце; той е съдникът и повелителят на задгробното, при когото отиват всички мъртви.
 
„Всеки египтянин вярва, че след смъртта си ще се превъплъти в Озирис и ще намери спасение от смъртта.“[12]
 
Той е положителната, божествена природа на духовните светове. Заедно с Ра те „съставят единството, което включва всичко съществуващо“[13], затова и понякога са отъждествявани като един бог – Ра-Озирис.
Мистериите на древните египтяни говорят за взаимопроникването между Ра и Озирис, за трансформацията на единия в другия, за слънчевата и хтонична природа на Озирис.[14] А в един магически папирус се говори за връзката между Ра и Озирис като за „велика мистерия“.[15] Чрез това разбираме, че има неща, които не могат да се обясняват всякога на всички или да се записват на хартия, защото най-дълбоките мистерии обикновено са достояние на малцина, а те са винаги достойни пазители на свещеното знание.
Озирис представлява виделината, духовната светлина, която стои зад видимия свят, и която древните египтяни са знаели и чувствали така реално, както и физическия свят. Озирис е символ на победата над злото, той е бил триумфиращият над смъртта и възкръсващият в света на Божественото слънчев цар. За неговото възкресение разказва историята за Изида, Хор и Озирис, която знаем от Плутарх (46–119).[16] За египтяните Хор (Хорус) е вторият Озирис, проявеният на Земята Озирис, който е идентичен с него и с който е също в такава връзка, с каквато е и Ра. Хор е дори синът на Озирис, божественото дете, което се олицетворява също със слънчевата светлина, и когато Озирис е убит от злия Тифон, Хор се сражава с него и го побеждава, връщайки на баща си небесната власт. Ако Озирис е възкръсващият Христос, то Хор е раждащият се Исус.
Дълбоки са египетските мистерии – самият Питагор (570–495 пр. Хр.) е учил дълги години там, както и в останалите мистерийни школи на Изтока. Мъдростта на Древен Египет е била винаги част от окултната философия също и поради личността на бог Тот (Тевт). Той е съществувал в дълбока древност и е почитан като бог на мъдростта, магията, астрологията, науките, изкуствата и занаятите. Тот дава знанието на хората и е отговорник за погребалните церемонии в пирамидите. Свещената Книга на мъртвите е писана от него. Платон казва, че: „Той е открил пръв числата, смятането, геометрията и астрономията и още играта на дама и зарове, а също и писмената.“[17] Тот дава още буквите и знанието за звуковете.[18] Счита се дори за син на Хор, което не е без основание. По-късно гърците, които чрез Питагор приемат като наследство мъдростта на египетските мистерии, започват да го наричат Тот-Хермес, а след това направо Хермес. Римляните му казват Меркурий.
 
Хермес Трисмегист
 
През II в. сл. Хр. се появяват текстове, които имат за свой автор Хермес, но вече наречен Хермес Трисмегист, т.е. Хермес Триждивеликия. По-късно тези текстове са обединени в сборник под името Corpus Hermeticum, Херметически корпус, който през Ренесанса  е преведен на латински от Марсилио Фичино (1433–1499), за когото ще говорим по-долу. Дори някои раннохристиянски писатели от първите векове, като Юстин, Атенатор, Тертулиан, Лактанций, Климент Александрийски, Августин, Кирил Александрийски и др., говорят с уважение за Хермес Трисмегист, доколкото са познавали отделни откъси от Корпуса.[19] В тези дълбоки и истинни слова Хермес разкрива на своите ученици мъдростта на Логоса и тайните на Битието. Окултната наука приема, че в древността Хермес е основал древноегипетската цивилизация и е построил пирамидите и Сфинкса.
За Хермес светлината е висша изява на Върховния Бог. Бог Отец е Бащата на творението, Той е Умът, който сътворява Вселената, и е наречен Живот и Светлина.[20] Животът е в същността на Природата, той е Световната душа, а човешката душа е негово проявление; светлината поражда в човека ума, чрез който се постига основната цел на творението – Гнозиса, свещеното познание на Бога.[21]
Първото творение на Бога е Неговият Син, който е Логосът, Словото, Нусът, т.е. Умът Демиург, който привежда сътворението в Космос, в организиран ред и порядък. Чрез Синът Логос човешкото познание достига до Бог Отец.[22] Това удивително напомня Христовите думи: „Никой не отива при Отца, освен чрез Мене. Ако бихте познали Мене, познали бихте и Отца ми“ (Йоан 14:6,7) От Логоса излиза светлината, която е отвъд земната светлина[23] и която за Хермес представлява еквивалент на Гнозиса. Обективната физическа светлина е материалната проява на духовната светлина, която оплодява, поражда и съхранява човешкия ум. Той живее в тази светлина и от нея черпи своите способности и чрез нея постига своите познания. И само чрез нея човекът може да стигне Божественото. „Това е единственото спасение за човека – Гнозисът на Бога“, казва Хермес.[24] Самият Гнозис, самото Познание, това е Логосът, това е Синът, Първороденият от Бога, подобен на орфическия Фанес и Протогонос – изявената светлина, произлязла от Космическото яйце.
Връзката между човека и светлината е интимна и първично дълбока. Като еманация на Бога тя обхваща не само земните предели, но и вселенските. За Хермес Вечността, Еонът, е образ на Бога, Космосът е образ на Вечността, Слънцето – на Космоса, а човекът, на свой ред, е образ на Слънцето.[25] Хермес отъждествява Слънцето с Логоса, а Логоса с Космоса. Слънчевият Логос е описан от Триждивеликия със следните думи:
 
„Самите Негови лъчи в бляскавото си великолепие сияят наоколо, осветявайки всичко в Космоса – това, което е горе, и това, което е долу. Защото Той е разположен в центъра, обграден от Космоса и като изкусен кочияш Той надеждно управлява космическия впряг, удържайки го при себе си, за да не се понесе без управление“[26]
 
„Както е вечна Неговата Светлина, така е вечна и Неговата сила да дава Живот“.[27]
 
„Слънцето е пазител и благодетел на всички видове. И точно така, както умопостижимият свят обхваща всичко, което е осезаемо, и го изпълва, разширявайки с формите с всякакви очертания и от всички типове – така и Слънцето пълни всичко в Космоса, давайки раждане и укрепване на всеки и на всички.“[28]
 
За единството на Гнозис, Ум, Светлина и Логос ни говори и следният текст:
 
 „Ако съществува каквато и да било Същност, достъпна за разбиране само от ума, то това е Неговата Субстанция, вместилището на която ще бъде Неговата Светлина.“[29]
  
Орфей
 
Метафизическите откровения на херметическата философия я сродяват с орфико-питагорейската и Платоновата мъдрост. Космогоничната роля на светлината в древната теософия на орфизма е във връзка със сакралната фигура на бог Аполон в гръцките мистерии. Струящият в светлина небесен бог Аполон е изявен в божествената музика на дивния Орфей, който възпява Мировото Слово, съзерцавайки го в звуци и цветове. Орфическото единение с Природата е единение със съзидателните сили на Всемирния Дух, който оживотворява и лекува всичко живо на Земята. Големите френски окултисти Фабр Д’Оливе (1767–1825) и Едуард Шуре (1841–1929) казват, че името Орфей означава Онзи, който лекува със светлина, защото аур означава светлина, а рофое – лечение.[30]
 
Питагор и Платон
 
Питагор (570–495 пр. Хр.) и питагорейците няколко века след Орфей посрещат изгревите на Слънцето сутрин и се стремят да водят чист и свят живот, за да въздигат душите си към Всевишния. От гръцките богове Питагор почитал най-много Аполон, на когото поднасял безкръвните си възлияния.[31] Питагорейството е една истински сериозна и особено значима езотерична школа, която подготвя западния свят за бъдещето му развитие.
Един от учениците на питагорейството, който го развива в по-нова светлина е философът Платон (428–347 пр. Хр.). В своя диалог Държавата той говори за Слънцето като за висше благо във видимия свят. То „доставя на видимите предмети не само възможност да бъдат виждани, но и раждането, растението и храната, а самото Слънце не се ражда.“[32]
Подобно на Слънцето е Доброто, което допринася полза за всички същества и прави нещата познаваеми в същността им. Платон казва:
 
„Аз наричам Слънцето рожба на Доброто, което Добро го е родило като подобие на себе си. Каквото е самото Добро в областта на мислимото по отношение на ума и умосъзерцанието, същото е и Слънцето в областта на видимото по отношение на зрението и на зримото“.[33]
 
А подобно на Слънцето и Доброто е човешкото око, което от всички органи в човека е най-сходно със Слънцето и „силата, която има този орган, я притежава като някакво излъчване, получено от Слънцето“.[34]
 
Филон Александрийски
 
Едно обединение на Платоновата философия и еврейската мъдрост прави живелият по Христово време Филон от Александрия (I в.), който с възвишената си философия за Бога и Логоса е трябвало да подготви евреите за идването на Месията (Христос). Той също говори за изпълващата Универсума светлина на Бога, която прониква не само битието, но и вътрешния духовен мир на човека.[35]
От Филон и от Йосиф Флавий са останали данни за еврейските общности на есеите и терапевтите, които се отличават с висока нравствена философия и духовен идеал. И двете братски общности имали строго установен начин на живот. Ето какво пише Филон за тях:
 
„Те имат навика да се молят всеки ден по два пъти, сутрин и вечер; когато Слънцето изгрява, те се молят всеотдайно на Бог щастието на идващия ден да бъде истинско щастие, така че техните умове да се изпълнят с небесна светлина, и когато Слънцето залязва те се молят техните души, изцяло осветени от светлината и освободени от бремето на външните усещания и от съответните обекти на тези външни усещания, да бъдат способни да следват истината, съществуваща в техните общи жилища и събори.“[36]
 
Гностицизмът
 
През първите два века на християнството творят и гностиците, които носят един мощен духовен импулс. Аспектът на светлината присъства с особена сила в техните текстове; най-често е описвана като безкрайна, чиста, божествена същност. Така например в гностическите текстове За произхода на света и Евгностос Блажени се казва, че Първия Адам е сътворен от светлина.
 
Манихейството
 
Мани (Манес) (216–274) е велика личност, която разгръща важна дейност на Изток през III в. и поставя основите на манихейството. Светлината е основно понятие в манихейското учение, което често бива наричано религия на светлината. Самият Мани приема съществуването на няколко Пратеници на Светлината, последният от които е самият той.
Мани казва, че пранебесната Светлина е в борба с тъмнината и чрез Христос човекът трябва да помогне в спасението на цялото творение в Царството на Светлината. Христос е чистата Светлина и чрез жертвата си на Голгота Той иска да разбуди всички спящи души, техния Висш Аз, защото те са единни с Христовия Аз, с „Аз-Светлината“.[37]
Особено любопитна е връзката между храната и светлината в манихейството. Мани казва, че: „Приятният вкус в храните принадлежи на светлината в тях“.[38] В един манихейски текст се казва, че Царството на Светлината има цветове като тези на дъгата, а Августин в съчинението си за манихеите отбелязва, че: „Ако манихеите особено много обичат жито, грозде, пъпеши, марули, маслини, рози и теменужки, то е защото цветовете на тези плодове и зеленчуци са „знаци за присъствието на Бога“.[39] За манихеите, продължава Августин: „След като храните, съставени от плодове и зеленчуци, влязат в тялото на светците, вследствие на чистотата, молитвите и псалмите им всичко прекрасно и божествено, съдържащо се в тях, бива пречистено, ще рече изцяло приведено в състояние да се завърне в собствените си селения далеч от всякаква нечистота“.[40] Плодовете и зеленчуците за Мани и неговите последователи били съставени от частици светлина, затова и манихеите били пълни вегетарианци, и спазвали ред норми в нравствения си живот.
 
Богомилството
 
Наред с манихейството трябва да споменем и богомилството. За официалната история тук има ред неясноти, като една от тях е тази за почитането на Слънцето от богомилите. Някои историци смятат, че те не са го почитали, но например Евтимий от Екмония (XI в.) пише, че богомилите в Цариград казват, че: „Само две неща на видимия свят са създание на Бога – Слънцето и човешката душа“.[41] Има и други аргументи – открити са много богомилски паметници, които носят соларна символика. Върху надгробни плочи са намирани изображения на Слънцето и Луната, по стените на пещери в Ломбардия и Пиринеите е бил изрисуван знакът на Слънцето, на други места се е срещал дори пентаграмът – петолъчната звезда, както и свастиката, която е също соларен символ.[42]
Интересен момент във връзка с богомилите и силата на библейското Слово е това, че те са почитали най-вече евангелията, а най-много това на апостол Йоан. И богомилите, и албигойците имали обичая да приемат нови членове в общностите си с полагане на Йоановото евангелие върху главата на новоприетия. Същото се изпълнявало и когато трябвало да се лекува или да се изпроводи в смъртта някого.[43] Богомилите се славели като лечители и билкари. Това показва дълбоката вяра, която са имали към Евангелието и силата, която то дава.
 
Дионисий Ареопагит
 
Споменатият в Новия завет Дионисий Ареопагит е ученик на апостол Павел (Деян. 17:34). В няколко съчинения от VI в. се разкрива същността на преподаваните учения в школата на Дионисий. До голяма степен те са спомогнали за развитието на християнската теология и мистика, а също и на християнския езотеризъм.
Подобно на херметическата философия, за Дионисий всяко познание на Божествената Мъдрост е достояние единствено на ума, който е обърнал духовното си зрение към Божията същност. Това може да стане чрез разумение на Светите Писания, като тяхната иманентна светлина озарява умовете като една Божия светлина. Самите Писания са извор на тази пранебесна светлина, която носи благовестието на Христос. Това богопознание, този теогнозис, е изцяло по Божия благодат, затова то е Божие откровение, дори и когато е постигнато със субективния ум на търсещия.
Гнозисът не е възможен без вдъхновеното разбиране и без чистотата на душата, а тя се пречиства именно чрез самото Слово, чрез самото Писание. Като преизобилни слънчеви лъчи излиза Мъдростта от Писанието и просветява умовете. Както непристъпната тъмнина бива озарена от светлината, така и незнанието е прогонено от Мъдростта.[44] Такова знание е истинната Божествена философия, която намира първопричините на съществуващите неща и ги съзерцава. Тогава едва Мъдростта може да достигне до Истината – чрез умопостигаемите идеи и съзерцаваните начала. Дионисий казва, че:
 
„Наличието на умопостигаема светлина събира и единява осветените със силата си да ги усъвършенствува и насочва към истинно съществуващото, като ги отвръща от множеството мнения, събирайки в едно наистина чисто и едновидно знание пъстрите гледища, или по-точно представи – така единната и единяща светлина изпълва осветените“.[45]
 
Подобно на ума и различните мнения е и Слънцето, което събира всички лъчи в себе си и което ги излъчва като единна слънчева субстанция. Затова и тази светлина е богоподобна, защото Бог е Благо, свръхсъществуващо и свръхпостигаемо. Така:  
 
„Яркият образ на божествената Благост – голямото, всеозаряващо и винаги светещо според най-слабия отблясък на Благото Слънце осветява всичко, което може да му е причастно, и от преизобилието на светлината си разпръсква връз целия видим свят, отгоре до долу, блясъка на своите лъчи“.[46]
 
Дионисий казва още, че:
 
„Нашето Слънце, въпреки че е едно, прави да съществуват същностите и качествата на сетивновъзприемащите – колкото и много и различни да са, и пръскайки едновидната си светлина ги обновява, храни, съхранява, усъвършенства, различава, единява, съгрява, оплодотворява, развива, променя, укрепва, размножава, раздвижва и оживотворява всички“.[47]
 
Николай Кузански
 
Раннохристиянските философи Юстин Философ, Климент Александрийски, Ориген, Лактанций, Кападокийските отци, Синезий от Кирена и Августин вливат платонизма и неоплатонизма в християнството и този синтез дава многобройни философски плодове в по-късните векове. Един от тях е философията на Николай Кузански (1401–1464). Тя може да бъде наречена с право окултна философия, защото взима много от питагорейството, от неоплатонизма, от Дионисий и средновековната мистика.
За Николай Кузански „Христос е център и окръжност на интелектуалната природа“[48]; Той дава на човека топлината и „божествената умосъзерцаема светлина“[49] и „тъй като безкрайната светлина е самата Вечност и Истина, необходимо е всяко разумно творение, което гори от желание да бъде озарено от блясъка й, да се обърне към истинното и вечното, като се издигне над земните и тленни неща на този свят“.[50]
 
Марсилио Фичино
 
Окултната философия на езотеричното християнство включва в себе си и някои философи от времето на Ренесанса. Без съмнение най-изявените и влиятелни философи на Ренесанса са Марсилио Фичино (1433–1499) и Пико делла Мирандола (1463–1494). Темата за светлината е също застъпена в техните разбирания.
Възвишената философия на Фичино разглежда като особено важен библейския стих, в който се казва, че „Бог е светлина“ (1 Йоан 1:5). Бог разпраща лъчите си по цялото битие и видимото Му проявление е озаряващата света светлина. Човешкият ум схваща това, когато се възвиси към най-висшите умопостигаеми небесни същности на Познанието и когато от висините на Вселената съзира как тя е огрята от Божията Благодат и Красота. Светлината е дете на благия Бог и човешката душа, като извечно Божие творение, е също в субстанцията си пречиста светлина. „Аз съм светлината“, казва Христос (Йоан 8:12), и  „който се съединява с Господа един дух е с Него“, казва Павел (1 Коринт. 6:17).
Фичино говори за две светлини – едната е тази, с която всеки човек е роден в душата си, а другата е самата Божия светлина, която Бог излъчва. Ако човек изостави тази втора светлина и започне да живее само с човешката, скоро Божественото в него започва да угасва, а душата все повече се прилепва към Земята. Въздигне ли се обаче към Божията светлина, душата бива огрята от нейните благоструйни лъчи. Човешката светлина е недостатъчна за човека и той по природата си копнее за другата, Божествената светлина.[51]
Истинската любов е съединението на двете светлини, казва Фичино.[52] Тази втора светлина може да бъде намерена и в някой друг човек, като в наша половинка. Така, съединени в любовта, двете половинки образуват единна светлина. По такъв начин Фичино въздига любовта към другия като нещо изключително свещено и дълбоко. Защото само чрез другия е възможно спасението на собствената ни душа. Само чрез обединението с другата половинка е възможна реализацията на Божията светлина в човека.
За Фичино светлината е преди всичко духовна субстанция. Тя не е материална, няма материя, а е чиста форма. Затова:
 
„Където чистотата и действеността на формата са неограничени, там блика безкрайната светлина, оттам се излива безмерната светлина“.[53]
 
За разлика от най-нисшето по онтологичен статус творение – материята, която е „бездна на мрака“[54], светлината е най-причастна на Божията природа, защото е всепотенцията на формите, тъй като самият Бог е Форма на формите и Светлина на светлините. 
Фичино прави и една интересна съпоставка между светлината, която е видима за очите и тази, която е видима само за душата. Той казва, че:
 
„Най-значимата разлика между незримата и зримата светлина е тази, че зримата, била тя в огъня или в небето, идвайки отвън първо осветява, а сетне стопля. Обратно – незримата, която действа някак отвътре, първо сгрява, а сетне осветява“.[55]
 
Две от последните съчинения на Фичино, За светлината (1492) и За Слънцето (1494), са посветени специално на Слънцето и светлината му. Във второто съчинение той казва, че нищо не е по-подобно на Благото и Доброто от слънчевата светлина; в нея дори може да се видят ангелските духове, които я образуват. За Фичино светлината е едно земно откровение на най-висшето, а Слънцето е властелинът на всички небесни неща, на цялото творение. Слънцето осветява знаците на Зодиака със светлината си и на всеки от тях дава дееспособността му. Всички небесни планети и звезди се съобразяват с него; кръговратът на Природата, раждането и съдбата също. Нищо не е по-родствено на Светата Троица от Слънцето, затова и то е образът на Бога в обективния свят. Цялото съчинение изобилства от възвишени астрологични и езотерични знания, като Фичино се позовава и на древната теология, на Орфей, Мойсей, египтяните, халдейците и др. Той се е занимавал с медицинска астрология и познанията му са описани най-вече в съчинението Три книги за живота от 1489 г., в което разглежда връзките между небесните светила и човешкото здраве.[56]
 
Християнската Кабала
 
Еврейското мистично учение Кабала добива популярност в Европа през Средновековието, докато християнската Кабала се развива основно през Ренесанса. Една от най-влиятелните ренесансови личности е философът Пико делла Мирандола (1463–1494), който съгласува еврейската философия с християнството, еврейската Кабала с християнската мъдрост, затова и от него започва направлението на християнската Кабала.[57] За сходствата между Мойсей и Христос е говорил раннохристиянският философ Лактанций (250–325)[58], също и Реймонд Лулий (1232–1315) и Марсилио Фичино.[59]
Кабала е наука за свещените букви и числа, които са проявления на Твореца. Но освен като букви и числа, в един онтологичен смисъл Божественото Начало (Ейн Соф) излъчва от себе си десет свята, или нива на сътворението, които са кабалистичните сефири, образуващи Дървото на Живота (Ец Хаим). Те са световете, в които пребивават ангелите, духовете и хората. Дървото на Живота е израз на Божията Благост, Любов и Мъдрост.
Еманацията на сефирите е равнозначна на сътворението на буквите, и то, от своя страна, е проява на безкрайната Божествена Светлина – Ейн Соф Аур. Както слънчевата светлина по време на изгрев прониква в тъмнината и пронизва битието като го обхваща във всичките му форми и създания, така и Божията Светлина дава първичния тласък на Сътворението (Битие 1:3), което образува света на формите. Така от Ейн Соф Аур се появява Дървото на Живота, което разгръща като клони проявените си светове, сефирите. Ейн Соф Аур е виделината на Божествения свят, от която еманират идеите и формите на по-долните светове. От този най-висш свят, кабалистично наречен Ацилут, който е светът на изначалната потенция на Живота, произлиза и Адам Кадмон – Божественият, Първоначален, Космически човек. Духовната наука казва, че той е с формата на човешкото тяло, или по-точно казано – човешкото тяло е с неговата форма. Той е архетипът на първосъздадения човек Адам, породен от най-чистата и фина духовна субстанция на светлината.[60]
 
Суфизмът
 
Философите и мистиците на суфизма също имат специално отношение към светлината. Те считат познанието като акт на вливане на божествена светлина в тях, затова и символът на светлината е често срещано понятие в техните мистични съчинения. Един от най-големите персийски суфи Сухраварди (1155–1191) дори е наречен Шейх на озарението, защото цялото негово учение има за основа Божествената Светлина. Той казва:
 
„Същността на първата Абсолютна Светлина, Бога, постоянно озарява, с което се проявява, и с лъчите си вдъхва живот на всички неща. Всичко в света е породена от Светлината на Неговата Същност; цялата красота и съвършенство са дар от Неговата щедрост и пълното постигане на това озарение е спасение.“[61]
 
За Сухраварди светлината е онтологическа същност като основа на битието и същевременно тя се проявява в небето като Слънце, в елементите като огън, а в човешката душа като Божия светлина.[62]
Великият философ на суфизма Ибн Араби (1165–1240), сравнява абсолютната същност на Бог с най-висшата светлина, а сътворената Вселена е само Негова сянка. Така Бог в същината си е толкова по-всемогъщ от сътвореното битие, че ако за човека Божията светлина е най-ярката метафизическа субстанция, отвъд която е Нищото на непознаваемото, то по отношение на Бога Творението е само негова сянка. С този образ Ибн Араби иска да покаже величието на Божията непостижимост в Неговата пълнота, докато, от друга страна, за него Божиите проявления трябва да бъдат разбрани именно с познанието, като иманентно единни с Божията природа, защото Бог и Вселената са като две огледала, които се отразяват едно в друго.[63]
Джелалладин Руми (1207–1273), друг велик представител на суфизма, и близкият до суфизма индийски поет Кабир (XV в.), са двама мистици, чиито стихове сливат светлината на душата със светлината на Божественото. В суфизма, като едно езотерично движение на близкоизточната теософия, има много философи и поети, които са писали мъдри слова за светлината.
По същото време, когато са живели Ибн Араби и Сухраварди, на Запад, в Англия започва да твори философът Робърт Гросетест (1175–1253), който развива една метафизика и физика на светлината, според която, по думите на самия Гросетест: „Всичко е единно, плод на съвършенството на единствената светлина, а многобройните неща са такива само благодарение на умножаването на самата светлина.“[64] Заедно със своя ученик Роджър Бейкън (1220–1292), един от ранните средновековни алхимици, те са сред първоначинателите на научното изследване на светлината и оптиката в Европа.
 
Корнелий Агрипа фон Нетесхайм
 
Хайнрих Корнелий Агрипа фон Нетесхайм (1486–1535) в своето изключително произведение Окултна философия (1533) казва, че Слънцето е „истинската светлина и най-точният образ на самия Бог; неговата същност наподобява Отеца, светлината – Сина, топлината – Светия Дух. […] То седи като цар по средата на другите планети, превъзхожда всички останали със своята светлина, великолепие, красота, озарявайки всички останали, предавайки им свойства, за да се разпореждат с по-нисшите небесни тела, и регулира тяхното движение“.[65]
Агрипа описва деянията на светлината в Божествения, Ангелския и човешкия свят, връзката й със знаците на Зодиака, планетите и цветовете.[66]
 
Йоханес Кеплер и Якоб Бьоме
 
В астрологията Слънцето е главният център, от който потичат енергиите към планетите и чрез него въздействат върху Земята и човека. През 1607 г. великият учен Йоханес Кеплер (1571–1630), бащата на съвременната астрономия, казва:
 
„Планетите и техните аспекти имат определено влияние върху душевните сили на човека. Те пораждат душевни вълнения и страсти от всякакъв род, често водещи до най-ужасяващи събития. Те оказват влияние върху зачатието, раждането, темперамента и характера на човека, а върху всичко това се опира голяма част от астрологията. Вероятно от Слънцето се излъчва не само светлина и топлина из цялата Вселена, а то представлява и седалище на чистия разум, и извор на хармонията в цялата Вселена – и всички планети са одушевени.“[67]
 
 Окултният философ Герхард Дорн (1530–1584) казва, че Слънцето е „първият след Бога и баща и създател на всички, понеже в него е скрита семенната и формообразуващата сила на всички неща“.[68]
 
Якоб Бьоме (1575–1624) също отбелязва:
 
„Слънцето, което е сърцето, или царят на всички звезди, дава на всички звезди светлина от изтока до запада, осветява всичко и топли всичко; в неговата сила живее и расте всичко, а тъй също в неговата сила е и радостта на всички твари“.[69]
 
За Бьоме най-висшата реалност, която съществува, това е Царството на Светлината, което е трансцендентната обител на Бога. Принципът на светлината за Бьоме е изначалният Христов принцип и той присъства във всичките му съчинения като емблема на Добротата, Истината и Красотата. Бьоме открива Божията светлина навсякъде като основа на битието, като един Божествен огън, който стои в сърцето на Вселената и оттам тупти с безкрайна мощ и праща лъчите си във Вечността.
Както Майстер Екхарт (1260–1328) открива светлината в Божията искра, в дълбините на човешкото същество, така и Якоб Бьоме я открива в дълбините на Универсума, в Светая светих на Божието битие.
 
„В светлината живее волята на Отца и Сина; и Духът Свети, който е Животът, и Той открива силата на кроткото същество в светлината, която е цветове, чудеса и добродетели“.[70]
 
„Светлината запалва есенциите с качеството на Любовта, за да пораснат те в свойствата на Духа: добра воля, мил нрав, добродетел, набожност, търпение в страданието, надежда за избавление от злото – чудесата Божии да споменаваме безспир с желание и радост, да пеем и да се радваме на делата Божии, винаги да искаме да сторим добро, да се възпротивим на злото и злите, да искаме непрестанно да вземем ближния с нас в Царството на Светлината – да избягаме от злото, да потушаваме лошите чувства винаги с търпение и надежда, че ще бъдем избавени, да се радваме с надежда за онова, което очите още не виждат, а външният разум не познава. Винаги да искаме да се спасим от злото и да влезем в Божието същество, да ядем от Божия хляб. Тези свойства носи новият човек, който е новороден от Царството на Светлината.“[71]
 
Емануел Сведенборг
 
Емануел Сведенборг (1688–1772) също е писал много за светлината. Неговите небесни описания и божествени откровения са лъчи на същото това духовно Слънце, за което той говори толкова много. Те извират от Извора на Живота – Христос (Откр. 21:6; Псалм. 36:9).
Сведенборг ясно разграничава облика на земната светлина от този на небесната. Последната превъзхожда толкова много всяка проявена на Земята светлина, че земната е като сянка на небесната.[72] Но освен небесна светлина има и небесна топлина, без която не може да има живот на Земята. Те са Христови проявления, от които произлиза всичко.[73]
 
Владимир Соловьов 
 
Светлината като онтологичен принцип присъства и в творчеството на руския философ Владимир Соловьов (1853–1900). За него слънчевата светлина, която се разлива във Всемира, е дело на творящия Космически Ум. Тя е проявление на света на идеите, които се реализират в нея.
За Соловьов светлината не е нещо материално, а е етерна субстанция, чиято противостояща форма във видимия свят е веществото. Етерът на светлината е безтелесен и безтегловен, за разлика от материята на веществото.
 
„Органическият живот – казва  той – е превръщане на светлината. Така материята става носителка на красотата чрез действието на едно и също светлинно начало, което изпървом повърхностно я озарява, а после вътрешно прониква, оживотворява и организира.“[74]
 
Така Логоса, който е градивното начало на Вселената, се проявява външно като светлина, докато потенциалната му вътрешна проява е като самосъзнание в човека.[75] В книгите си Философски начала на цялостното знание, Лекции за Богочовечеството и Оправдание на доброто Соловьов показва как това самосъзнание се проявява в метафизичен и нравствен план.
 
Рудолф Щайнер
 
Рудолф Щайнер (1861–1925) казва, че съвременният човек не трябва да счита материалната природа за нещо само материално, а напротив – в нея трябва да се вижда и чувства духовното начало. Това се отнася с голяма сила и за светлината.
 
„Ние тряб­ва ос­нов­но да от­вик­нем да виж­да­ме в свет­ли­на­та онова, което матери­алис­тич­на­та епо­ха е свик­на­ла да виж­да в светлината. Трябва ос­нов­но да отвикнем да вярваме, че от Слънцето се из­лъч­ват са­мо оне­зи трептения, за ко­ито ни гово­ри на­ша­та фи­зи­ка и об­що­то съз­на­ние на човечеството. Трябва да бъ­дем на­яс­но за това, че ду­ша­та проник­ва през ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во вър­ху треп­те­ни­ята на светлината. И същевремен­но тряб­ва да разберем, че то­ва не е би­ло та­ка във времето, ко­ето е предхожда­ло на­ша­та епоха. Във времето, ко­ето е пред­хож­да­ло на­ша­та епо­ха също­то не­що е ид­ва­ло до чо­ве­ка чрез въздуха, съ­що­то нещо, ко­ето се­га ни ид­ва чрез светлината.“[76]
 
Слънчевата светлина е външната проява на Логоса, казва Щайнер, така както нашето тяло е външна проява на нашата душа.[77] И от Логоса висшите Духовни същества излъчват към земните жители своята Мъдрост и „заедно с физическата Слънчева светлина към Земята се носи и Любовта на Божествения свят; и хората са тук, за да приемат топлата божествена Любов, да я развият в себе си и да отговорят с Любов на Божествения свят. Но те могат това само ако се превърнат в съзнателни Азови същества. Само тогава те могат да отговорят с Любов“.[78]
Интересна особеност споменава Щайнер за слънчевата светлина – когато минава през земното пространство тя „не оти­ва в безкрайността, а се връ­ща обратно, тя се връща трептейки отново обратно при своя източник“.[79] Същото казва и Учителя Петър Дънов (1864–1944): „Слънчевата енергия слиза върху Земята като обширна струя, опасва я от Северния полюс към Южния и се повръща пак към Слънцето“.[80]
 
Учителя Петър Дънов
 
Учителя Петър Дънов (1864–1944) често използва понятията светлина и виделина в своите лекции и беседи, а през 1912 г. пише Завета на цветните лъчи на светлината, сборник с подбрани слова от Библията, за който твърди, че е даден от Христос.[81] С помощта на този Завет се разбира нещо много важно за библейското слово – неговите стихове съдържат в себе си различни цветове, те самите са тези цветове. Подбрани и подредени по определен начин, стиховете образуват духовната сила на дадени цветове и това са цветните лъчи на светлината.
Виделина е стара българска дума за светлина, използвана в първия превод на Библията на новобългарски език, т.нар. Цариградска Библия, през 1871 г. Такова място е например „Аз съм виделината на света“, казано от Христос (Йоан 8:12). Виделината обхваща не само видимото битие като светлина, но и невидимата, свръхсетивна област на Духовните светове, където Христос лъчезари в Сила и Живот. По такъв начин е и предаден в Завета на Учителя: „Христос – виделина на светът“[82].
Духовната светлина – това е виделината, и който възвиси сетивната си представа за светлината в понятие за виделината, ще може да съзерцава божествената Христова същност отвъд цветовете и звуците, в абсолютната идея на Божията същина. Учителя казва:
 
„Виделината е вътрешната страна, а светлината – външната страна. Светлината е това, което се е проявило. То съдържа друго нещо в себе си.“[83]
 
„Бог е Виделина. Бог е Светлина. Ако човек мисли, че Бог е като виделината, като светлината, той ще придобие много по-ясно понятие, отколкото философските трактати като му дадат. Можем да кажем, че Земята е създадена от светлина, от топлина. Топлината е създала всичките блага на Земята, които идат, но те се пренасят чрез трептенията на светлината.“[84]
 
Зад проявленията на видимата светлина стои нейната по-дълбока същина, която е виделината. Проявлението на виделината е светлината и тя е нейното отражение във физическия свят.
Светлината изпълва пространството и го формообразува. Тя стои на границата между сетивното и надсетивното, между физическото и метафизическото. Както казва Хегел (1770–1831): „Светлината е безкрайно пораждане на пространството“.[85] Тя има това качество, че проявява себе си постоянно и хомогенно. Тя „оживотворява, индивидуализира природните неща и потвърждава и придържа заедно тяхното разкриване“.[86] А Учителя казва, че тя „разграничава битието от небитието, временното от вечното, реалното от преходното“.[87] Неслучайно още в началото на книга Битие Мойсей иносказателно описва момента, в който висшите творящи сили (Елохимите) отделят светлите духовни същества от тъмните, светлината от тъмнината (Битие 1:3-4)[88], но това не е физическата светлина, затова и в Цариградския превод е дадена думата виделина, вместо светлина.
За проявлението и въздействието на светлината Учителя пише и в статията си Влиянието на слънчевата енергия, издадена през 1934 г. в сборника с негови статии В царството на живата природа. „Слънцето съставлява извор от жива енергия за цялата Слънчева система“, пише в нея Учителя, а по-нататък: „Строежът на Слънцето и строежът на клетките е подобен“.[89] Така ние разбираме, че светлината, човекът и светът са неразривно свързани по същия начин, по който са свързани духовните същества, цветовете и Библията. Чрез метода на Завета, ние можем да влезем директно в съприкосновение с тези духове и с Христа. Учителя казва:
 
„Писанието, което наричаме Слово Божие, е живо. И като го четем, ние сме в общение с тия души, които са го писали. Туй, което е казал Христос, то е живо. Някой казват: „Какво е казал Христос?“ Щом изречеш тези думи, ти влизаш във връзка с Христа.“[90]
 
„Човек се свързва с Христа, когато мисли за Него. Свързва се с него, когато чете Евангелието.“[91]
 
Христос и светлината
 
Христос традиционно се свързва със Слънцето, със светлината, дори още от предхристиянски времена. Апостол Йоан говори за Христос като за Логоса, Словото, което е в Бога и чрез което всичко е станало (Йоан 1:1-3). Той е макрокосмическото духовно същество, което всички древни, свещени мистерийни школи са почитали и са знаели, че един ден ще дойде на Земята в плът. Учителя Петър Дънов казва:
 
„Христос е, който е движил, движи и ще движи и историчния, и космичния, и мистичния живот на Земята и човечеството. Без Христа няма история. Без Христа няма Космос, сиреч организиран и устроен свят. Без Христа няма мистичен живот.“[92]
 
В три проявления Христос озарява битието: във физическия свят, в Духовния свят и в Божествения свят. Във физическия свят проявлението му виждаме като светлина, в Духовния свят – като виделина, а в Божествения свят съзерцаваме Христос в Неговата пълнота. „Аз съм виделината на света“ (Йоан 8:12). Тази светлина, която пронизва цялото видимо битие; която дава живот и подхранва растенията, животните и хората; която носи добродетелите и благата; която извира от самото Божие сърце.
За живота на Земята е необходима не само светлина, но и топлина, а тя идва от светлината. Те са взаимосвързани, затова светлината носи винаги топлина; по това тя се разпознава от измамната светлина. Божията светлина носи не само топлина, но и вътрешна топлота. Тя донася не само външните лъчения за нашето тяло и за тялото на Земята, но и вътрешната топлина, която можем да усетим като вътрешен, духовен подем, като нещо, което докосва сърцето и раздвижва душата. Тази вътрешна топлина, която извира от самата светлина, е отново виделината на Христос, която е едновременно както вън от нас, в обективния свят, като проявена светлина, така и вътре в нас, като топлота в сърцето и светлина в ума. Затова и светлината е едно живо същество; тя не е някакъв материален субстрат, а реална, духовна сила, която организира и гради битието. В този смисъл светлината е проява на Духа и в този смисъл: „Бог е виделина“ (1 Йоан 1:5) – защото не светлината определя Бог, а светлината идва от Бога и Бог е в нея.
Христос проявява от Себе си чрез Отца светлината на света, която от своя страна обединява цветовете. Както Слънцето обединява лъчите си, така и Христос обединява духовете, изпровождани от Него. А Слънцето – това е Христос, който се проявява физически и духовно. „Христос е Светлината, която работи в цялата природа“, казва Учителя.[93] В Завета няколко пъти се цитират стиховете от Библията за „седемте Духове Божий“[94] (Откр. 3:1; 4:5; 5:6), както и се споменава числото седем, например в следния стих: „И светът [т.е. светлината] на Слънцето ще бъде седмократен“[95] (Ис. 30:26).
 
 „Светлината на Слънцето – казва Учителя – е произведение на множество разумни същества, които изпращат своята разумност във вид на светлина.“[96]
 
„Тия цветни лъчи са разумни същества. Лъчите за мене са живи същества. Като видя червения цвят, считам, че това са същества. Синият цвят е разумно същество, зеленият цвят е друго разумно същество. Като видя един светъл лъч, той е съставен от седем лъчи.“[97]
 
Тези слънчеви духове, които са духовете на цветовете и на цветните лъчи, освен че са живи същества, също така и присъстват в едно от най-ежедневните дела – храненето, и това става чрез светлината. Учителя казва:
 
„В органическия свят светлината е свързана с храната, която човек употребява. Без светлина и топлина, никаква храна не може да се създаде. Следователно човешкият стомах се намира в пълна зависимост от светлината и топлината.“[98]
 
Етерните сили, които влизат в състава на растенията, са от същото естество, от което е и светлината, затова и когато ядем растения, плодове и зеленчуци, ние ядем не само материалната им плътност, но в нас тя се преобразува в етерна енергия; ние свързваме външната етерна сила, под формата на растение, с нашата собствена, а те са от едно и също естество.
 
„Човек също така сам по себе си е Светлина“, казва Учителя,[99] и „за ония, които виждат, всичко в Живата Природа е Светлина. Всички предмети на Земята, всички минерали, растения, животни, както и телата на хората, не са нищо друго освен Светлина, видоизменена в своите най-разнообразни прояви.“[100]
 
Така например антропософите д-р Гюнтер Вахсмут (1893–1963) и д-р Рудолф Хаушка (1891–1969) чрез научни лабораторни изследвания показват, че витамините съдържат в себе си светлинни етерни сили, които са във връзка с човека. Д-р Хаушка казва:
 
„При храносмилането се разрушават веществата, при което се освобождават етерните строителни сили, които се възприемат от етерното тяло на човека. От друга страна чрез мозъка и сетивата се възприемат космичните сили, които идат отвън“[101].
 
Д-р Вахсмут отбелязва: „Загадъчното действие на витамините може да се замести с излагане на светлина“.[102]
Чрез светлината, чрез цветовете, чрез храната – по всички начини ние влизаме във връзка с Христос и можем да усещаме топлината на Духа му в сърцето си.
 
„Той е в растенията, и в овощията, и в цветята.“[103]
 
„Планини, полета, извори, реки, морета, с всичките природни богатства, които се крият в тях – всичко това е израз на този Велик брат. Ала това е една дълбока тайна, за чието разбиране се изискват хиляди години усилена работа. Така трябва да се схваща Христос в неговата широта“[104], казва Учителя.
 
Рудолф Щайнер (1861–1925) също казва:
 
„Всяка материя на Земята е кондензирана светлина. В материалния свят не съществува нищо, което да не е – под една или друга форма – сгъстена, кондензирана светлина. [...] Светлината не може да бъде сведена до нищо друго в нашия материален свят. Каквато и материя да пипнете, навсякъде вие се докосвате до сгъстена, кондензирана светлина. По своята същност, материята е светлина. [...] И когато отправяме поглед към материалното човешко тяло – доколкото то е материално – то цялото е протъкано не от друго, а от светлина.“[105]
 
И продължава:
 
„В основата на всички душевни явления тук, на Земята, се намират всевъзможните степени и разновидности на една и съща сила, и ние трябва да я означим, стига действително да разбираме решителния характер на това, което назоваваме, с думата любов. Всеки душевен трепет, независимо от неговото съдържание и форма, е разновидност на любовта. И ако съпоставим външната и вътрешната природа на човешкото същество, ще видим, че неговото външно, материално тяло е изтъкано от светлина, а вътрешният му душевен свят е изтъкан от любов. [...] Любовта и светлината са двата елемента, двете сили, които пронизват цялата Земя, цялото планетарно съществуване на Земята; любовта – като вътрешна душевна сила на Земята, светлината – като външна материална сила на Земята.“[106]
 
Любовта и светлината – две могъщи проявления на Христос, в които живеем, дишаме и се развиваме. Хлябът и гроздовият сок, за които говори Христос като Негова плът и кръв (Йоан, 6 гл.), стават разбираеми не само като буквален смисъл, но и като мистичен, защото за да се разберат те истински като несъмнена реалност трябва да се разберат и мистически, с духовното познание на разумното сърце.
 
* * *
За съотношението между физическата светлина, духовната светлина и цветовете говори и Влад Пашов (1902–1974)[107], а от него може да намерим и впечатляващи страници върху космогониите на древните и светлината.[108]
Изследователят на езотеричните учения Менли Палмър Хол (1901–1990) също пише специално за Слънцето[109], а относно древните празници на огъня, почитани на много места в Европа, особено от друидите, може да се прочете при Джеймс Фрейзър.[110]
Важни връзки за разбиранията на древните за светлината могат да се намерят в ценната статия на д-р Мирослав Бачев и доц. д-р Людмила Червенкова Изгрява Слънцето.[111]
 
Заключение
 
От древността светлината е израз на най-възвишеното, най-благородното, най-чистото и най-сакралното Божие присъствие. От тайнствените мистерии на древните нощи е избликвала светлината на мощното Слънце и е озарявала с Божествената си субстанция умовете и душите на всички окултни ученици, адепти, мистици и философи.
С тази статия искахме да обогатим изследванията върху метафизичното схващане на светлината. Учениците на окултната философия винаги са имали дълбоко познание за светлината и са я схващали абсолютно реално като изначална проява на Божествения Дух и на Христовата същност. Очите на тялото не виждат по-далеч от лъчезарната слънчева светлина, но очите на душата виждат отвъд нея етерните сили на Светлината и когато духът съзира Виделината в струящото духовно Христово Слово човешкото разумно сърце е истинският ориентир за реалната Божествена еманация, непримесена с преходната илюзия на сетивата.
Разумението и приложението на Словото стават с помощта на разбирането и волята, а те се появяват, когато има искрен стремеж към познанието. За да има истински резултат от заниманията с окултната философия човек трябва да удържа в душата си дълбочината на познанието за самото слово, което чете, и да може с топло сърце да държи отворени духовните си очи, иначе четенето ще бъде просто външно изговаряне на написани думи.
В епохата на съзнателната душа трябва да виждаме с очите на разума явленията в тяхната духовна същина и да преодоляваме всяка едностранчивост, характерна за разсъдъка. Такова примирение на противоположностите и такъв синтез в познавателен и битиен план можем да намерим в светлината. Както цветните лъчи се събират в светлината, макар всеки един от тях да е индивидуален, така и човешките души трябва да се събират в Бога като едно цяло. А Той ни е завещал: „Аз съм с вас през всичките дни до свършека на света“ (Матей 28:20).
 
Бележки

[1] Бхагават Гита, 13.18.

[2] Шветашватара упанишада 3.8, Вж. Индийските санскритски първоизточници. Изд. „Любо-мъдрие“, С., 1996, с. 316.

[3] Чхангоя упанишада III.13.7. Пак там, с. 114.

[4] Брихадараняка упанишада II.4.10. Пак там, с. 186.

[5] Вж. Шанкара Ачаря. Брахма-сутра-бхашя, I. 3, 4. Изд. „Евразия-Абагар“, Пл., 1992, с. 15-34.

[6] Книга на Енох (етиопска версия), I.7.XIV. Изд. „Кралица Маб“, С., 2008, с. 33.

[7] Щайнер, Р. Евангелието на Матей. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1996, с. 28, 29.

[8] Вж. Щайнер, Р. Египетски митове и мистерии. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2008, с. 108–120, Търсенето на новата Изис – Божествената София. ИК „Изис-София“, С., 2000, както и Християнството като мистичен факт. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1994, с. 92–95.

[9] Леков, Т. Религията на Древен Египет. Изд. „Изток-Запад“, С., 2007, с. 87-88.

[10] Пак там, с. 74.

[11] Пак там, с. 79.

[12] Пак там, с. 219.

[13] Пак там, с. 95.

[14] Леков, Т. Литанията на Ре. Изд. „Изток-Запад“, С., 2004, с. 64-65.

[15] Пак там, с. 67.

[16] Вж. За Изида и Озирис от Плутарх; също Елиаде, М. История на религиозните вярвания и идеи, т. 1, ИК „Христо Ботев“, С., 1997, с. 122-125; Менли Палмър Хол, Тайните учения на всички времена, т. 1. Изд. „Мириам“, С., 2009, с. 215-239; и Рудолф Щайнер, посочените съчинения по-горе.

[17] Платон. Федър, 274 c-d – В: Платон. Диалози, т. 2. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 553.

[18] Платон. Филеб, 18 b-d – В: Платон. Диалози, т. 4. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1990, с. 392-393.

[19] Вж. Гочев, Н. Античният херметизъм. Изд. Сонм, С., 1999, с. 38-50, както и Корсети, Жан-Пол. История на езотеризма и окултните науки. Изд. „Мириам“, С., 1997, с. 80.

[20] Вж. Corpus Hermeticum, I. 9, 12, 21. – В: Мид, Дж. Триждивеличайшия Хермес. „Военно издателство“, С., 2005, с. 29.

[21] Пак там, I.17, с. 31.

[22] Пак там, I.22, с. 33.

[23] Пак там, II.12, с. 69.

[24] Пак там, X.15, с . 134.

[25] Пак там, XI.15, с. 160.

[26] Пак там, XVI.7, с. 224.

[27] Пак там, XVI.10, с. 225.

[28] Пак там, XVI.12, с. 225.

[29] Пак там, XVI.6, с. 223.

[30] Шуре, Е. Великите посветени, т. 2. Изд. „Евразия-Абагар“, С., 1991, с. 87.

[31] Лаерций, Д. Животът на философите. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1985, с. 217.

[32] Платон. Държавата, гл. VI. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1975, с. 309.

[33] Пак там, с. 308.

[34] Пак там.

[35] Вж. Пашов, В. Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 1. Изд. „Авир“, Ш., 2005, с. 293-295 и Щайнер, Р. Християнството като мистичен факт. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1994, с. 66-68, 143-147.

[36] Филон Александрийски, За съзерцателния живот, III.27 (пр. от англ.). Повече информация в книгата на Рудолф Щайнер Християнството като мистичен. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1994, с. 133-135, както и при Влад Пашов в Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 2. Изд. „Логос“, В., 2001, с. 100-136.

[37] Вж. Пюек, А. Ш. Манихейството. – В: История на религиите, т. 5. ИК „Прозорец“, С., 1996, с. 162, 168. Вж. също Стоянов, Ю. Другият бог. Изд. „Кралица Маб“, С., 2006, с. 145.

[38] Вж. Тардио, М. Манихейството. ИК „Одри“, Вр., 2001, с. 108.

[39] Пак там, с. 108-109.

[40] Пак там, с. 109 и сл.

[41] Вж. Ангелов, Д. Богомилството. Изд. „Булвест-2000“, С., 1993, с. 131.

[42] Вж. Влад Пашов, Богомилството – Път на съвършените. Изд. „Авир“, С., 2008, с. 121-123, както и цит. съч. на Д. Ангелов, с. 131-132.

[43] Вж. Иванов, Й. Богомилските книги и легенди. Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2007, с. 91.

[44] Вж. писмо I на Дионисий в Св. Дионисий Ареопагит, За божествените имена. Изд. „Гал-Ико“, С., 1996, с. 141.

[45] Пак там, IV.6, с. 58.

[46] Пак там, IV.4, с. 56.

[47] Пак там, V.8, с. 91-92.

[48] Кузански, Н. За ученото незнание. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1993, с. 176.

[49] Пак там, с. 178.

[50] Пак там, с. 179.

[51] Фичино, М. За Любовта. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2007, с. 42, 43, 45.

[52] Пак там, с. 43.

[53] Фичино, М. Компендиум на Платоновата теология. – В: Фичино, М. Малки трактати. Изд. ЛИК, С., 2002, с. 49.

[54] Фичино, М. Въведение в Платоновата теология. – В: Фичино, М. Малки трактати. Изд. ЛИК, С., 2002, с. 21.

[55] Пак там, с. 23.

[56] Вж. Манова, И. Астралната медицина като философски проблем при Марсилио Фичино // ел. сп. „Литернет“, 17.12.2007 г.

[57] Вж. Мирандола, Пико делла. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2005, с. 36, 37.

[58] Вж. Гочев, Н. Античният херметизъм. Изд. „Сонм“, С., 1999, с. 43.

[59] Вж. Корсети, Жан-Пол. Пос. съч., с. 167, 204.

[60] Вж. Шолем, Гершом. За Кабалата и нейната символика. Изд. „Български художник“, С., 2005, с. 165.

[61] Вж. Наср, Сайид. Трима мюсюлмански мъдреци. Изд. Фондация „Маулана Джалаллудин Руми”, С., 2001, с. 84.

[62] Пак там, с. 85.

[63] Пак там, с. 138.

[64] Вж. Корсети, Жан-Пол. Пос. съч., с. 155.

[65] Корнелий Агрипа, Х. Окултна философия, т. 2. Изд. „Аратрон“, С., 2000, с. 142.

[66] Пак там, с. 132, 134.

[67] Цитат по Рудолф Щайнер, От изследването на Акаша. Петото евангелие. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1997, с. 214.

[68] Цитат по Карл Густав Юнг, Mysterium Coniunctionis, ч. I. Изд. ЕА, Пл., 2003, с. 145.

[69] Бьоме, Я. Аврора или изгряващата утринна зора. ИК „Христо Ботев“, С., 1995, с. 38.

[70] Бьоме, Я. Шестте аспекта на теософията. Изд. Фрувег – ПЗП, В., 2011, с. 22.

[71] Пак там, с. 34.

[72] Сведенборг, Е. Небе и Ад. ИК Изд. „Кибеа“, С., 2004, с. 86.

[73] Пак там, с. 93, 95.

[74] Соловьов, В. Красотата в Природата. Изд. „Слънце“, С., 1921, с. 39.

[75] Пак там, с. 51 и 81-82.

[76] Щайнер, Р. Мисията на Архангел Михаил, GA 194, лекция от 30.11.1919.

[77] Щайнер, Р. Евангелието на Йоан. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1993, с. 63.

[78] Пак там, с. 64, 65.

[79] Щайнер, Р. Мисията на архангел Михаил, GA 194, лекция от 06.12.1919.

[80] Влиянието на слънчевата енергия. – В: Дънов, П. В царството на живата природа, С., 1934, с. 9.

[81] Вж. Завета на цветните лъчи на Светлината. Изд. „Бяло Братство“, С., 2006, с. 64, 69. „Всички тези стихове са извадени под Неговото ръководство“ и „Тази наредба не съм я дал аз, а я дава Господ на вас“.

[82] Пак там, с. 41 (Духът Христов), 60 (Плодът на Духът).

[83] Виделината и тъмнината, НБ, 11.04.1937.

[84] Мислете за светлината!, НБ, 04.07.1937.

[85] Хегел, Г. Енциклопедия на философските науки, т. 2, § 275. Изд. ЛИК, С., 2000, с. 124.

[86] Пак там, с. 129.

[87] Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло Братство“, С., 2010, с. 70.

[88] Вж. повече в Рудолф Щайнер Битие. Тайните в библейския разказ за Сътворението. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2016, и при Влад Пашов в Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 2. Изд. „Логос“, В., 2001, с. 64-99.

[89] Вж. В царството на живата природа, С., 1934, с. 3.

[90] Нашите длъжници, НБ, 30.12.1923.

[91] Дуно, Б. Разговори на Ел Шадай. ИК „Алфа Дар“, С., 2000, с. 130.

[92] Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло Братство“, С., 2010, с. 122.

[93] Дуно, Б. Разговори на Ел Шадай. ИК „Алфа Дар“, С., 2000, с. 131.

[94] Цит. съч., с. 5, 7 (Светлите лъчи), 40 (Духът Христов), 60, 61 (Плодът на Духът).

[95] Пак там, с. 6 (Светлите лъчи).

[96] Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло Братство“, С., 2010, с. 73.

[97] Ще хвърля мрежата, НБ, 13.10.1935.

[98] Хигиена на живота, РБ, 02.08.1931.

[99] Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло Братство“, С., 2010, с. 73.

[100] Пак там, с. 71.

[101] Статия в сп. Житно зърно, бр. 5, 1929 г., под името Храненето като действие на космични и земни сили.

[102] Статия в сп. Житно зърно, бр. 5, 1929 г., под името Витамините и етерните строителни сили.

[103] От мен да замине, 27.06.1920.

[104] Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло Братство“, С., 2010, с. 121.

[105] Щайнер, Р. Откровенията на Кармата. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2010, с. 259.

[106] Пак там, с. 259-260. Повече за кондензирането на светлината и любовта може да се прочете също при Методи Константинов в Новата култура през епохата на Водолея, т. 1. Изд. „Алфиола“, В., 1991, с. 116-147.

[107] Пашов, В. Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 7. Изд. „Авир“, Ш., 2007, с. 7, 8.

[108] Вж. Пашов В. Богомилството – Път на съвършените. Изд. „Авир“, С., 2008, с. 145-148.

[109] Вж. Менли Палмър Хол, Тайните учения на всички времена, т. 1. Изд. „Мириам“, С., 2009, с. 241-265.

[110] Фрейзър, Дж. Златната клонка. Изд. на ОФ, С., 1984, с. 754-804.

[111] Бачев, М., Червенкова, Л. Изгрява Слънцето. В: в. Братски живот, бр. 34/2008.

Използвана литература
 
Агрипа фон Нетесхайм, Х. К. Окултна философия, т. 2. Изд. „Аратрон“, С., 2000.
Ангелов, Д. Богомилството. Изд. „Булвест-2000“, С., 1993.
Ареопагит, Д. За божествените имена. Изд. „Гал-Ико“, С., 1996.
Бачев, М., Червенкова, Л. Изгрява Слънцето. – В: в. „Братски живот“, бр. 34/2008.
Блаватска, Е. Разбулената Изида, т. 2, кн. 1. Изд. „Астрала“, С., 1995.
Бьоме, Я. Аврора или изгряващата утринна зора. ИК „Христо Ботев“, С., 1995.
Бьоме, Я. Шестте аспекта на теософията. Изд. „Фрувег – ПЗП“, В., 2011.
Вахсмут, Г. Храненето като действие на космични и земни сили // Сп. Житно зърно, бр. 5, 1929.
Гочев, Н. Античният херметизъм. Изд. Сонм“, С., 1999.
Дуно, Б. Разговори на Ел Шадай. ИК „Алфа Дар“, С., 2000.
Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло Братство“, С., 2010.
Дънов, П. В царството на живата природа. С., 1934.
Дънов, П. Завета на цветните лъчи на Светлината. Изд. „Бяло Братство“, С., 2006.
Дънов, П. Виделината и тъмнината, НБ, 11.04.1937.
Дънов, П. Мислете за светлината!, НБ, 04.07.1937.
Дънов, П. Нашите длъжници, НБ, 30.12.1923.
Дънов, П. От мен да замине, 27.06.1920.
Дънов, П. Хигиена на живота, РБ, 02.08.1931.
Дънов, П. Ще хвърля мрежата, НБ, 13.10.1935.
Елиаде, М. История на религиозните вярвания и идеи, т. 1. ИК „Христо Ботев“, С., 1997.
Живри, Г. Древни и нови мъдреци. Изд. „Логос и Теома“, В., 1993.
Иванов, Й. Богомилските книги и легенди. Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2007.
Индийските санскритски първоизточници. Изд. „Любомъдрие“, С., 1996.
Константинов, М. Новата култура през епохата на Водолея, т. 1. Изд. „Алфиола“, В., 1991.
Корсети, Жан-Пол. История на езотеризма и окултните науки. Изд. „Мириам“, С., 1997.
Кузански, Н. За ученото незнание. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1993.
Лаерций, Д. Животът на философите. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1985.
Леков, Т. Литанията на Ре. Изд. „Изток-Запад“, С., 2004.
Леков, Т. Религията на Древен Египет. Изд. „Изток-Запад“, С., 2007.
Манова, И. Астралната медицина като философски проблем при Марсилио Фичино, // ел. сп. Литернет, 17.12.2007 г.
Мид, Дж. Р. С.  Триждивеличайшия Хермес. „Военно издателство“, С., 2005.
Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2005.
Пашов, В. Богомилството – Път на съвършените. Изд. „Авир“, С., 2008.
Пашов, В. Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 1. Изд. „Авир“, Ш., 2005.
Пашов, В. Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 2. Изд. „Логос“, В., 2001.
Пашов, В. Историческият път на Бялото Братство през вековете, т. 7. Изд. „Авир“, Ш., 2007.
Платон. Държавата. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1975.
Платон. Тимей. – В: Платон. Диалози, т. 4. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1990.
Платон. Федър. – В: Платон. Диалози, т. 2. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982.
Платон. Филеб. – В: Платон. Диалози, т. 4. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1990.
Пюек, А.Ш. Манихейството. – В: История на религиите, т. 5. ИК „Прозорец“, С., 1996.
Сведенборг, Е. Небе и Ад. ИК „Кибеа“, С., 2004.
Соловьов, В. Красотата в Природата. Изд. „Слънце“, С., 1921.
Стоянов, Ю. Другият бог. Изд. „Кралица Маб“, С., 2006.
Тардио, М. Манихейството. ИК „Одри“, Вр., 2001.
Фичино, М. Въведение в Платоновата теология. – В: Фичино, М. Малки трактати. Изд. „ЛИК“, С., 2002.
Фичино, М. За Любовта. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2007.
Фичино, М. Компендиум на Платоновата теология. – В: Фичино, М. Малки трактати. Изд. „ЛИК“, С., 2002.
Форчън, Д. Мистичната Кабала. Изд. „Аратрон“, С., 1996.
Фрейзър, Д. Златната клонка. Изд. на ОФ, С., 1984.
Хаушка, Р. Витамините и етерните строителни сили // Сп. Житно зърно, бр. 5, 1929.
Хегел, Г. Енциклопедия на философските науки, т. 2. Изд. ЛИК, С., 2000.
Хол, М. П. Тайните учения на всички времена, т. 1. Изд. „Мириам“, С., 2009.
Цион, Д. Кабала. С., 1942.
Шайа, Л. Универсалният смисъл на Кабала. Изд. „Логос“, В., 1999.
Шанкара Ачаря. Брахма-сутра-бхашя. Изд. „Евразия-Абагар“, П., 1992.
Шолем, Г. За Кабалата и нейната символика. Изд. „Български художник“, С., 2005.
Шуре, Е. Великите посветени, т. 2. Изд. „Евразия-Абагар“, С., 1991.
Щайнер, Р. Битие. Тайните в библейския разказ за Сътворението. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2016.
Щайнер, Р. Евангелието на Йоан. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1993 .
Щайнер, Р. Евангелието на Матей. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1996.
Щайнер, Р. Египетски митове и мистерии. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2008.
Щайнер, Р. Мисията на Архангел Михаил, GA 194, електронно издание.
Щайнер, Р. От изследването на Акаша. Петото евангелие. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1997.
Щайнер, Р. Откровенията на Кармата. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2010.
Щайнер, Р. Търсенето на новата Изис – Божествената София. ИК „Изис-София“, С., 2000.
Щайнер, Р. Християнството като мистичен факт. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 1994.
Юнг, К. Г. Mysterium Coniunctionis, ч. I. Изд. „ЕА“, П., 2003.
 
Д-р Деян Пенчев, 2012 г.
 
Текстът е преработена версия на статията Метафизика на светлината в Завета на цветните лъчи и езотеричното християнство, публикувана в сборника Методът на цветните лъчи на светлината (Текстове от юбилейна научна конференция, Арбанаси, 2012). Изд. „Арт Трейсър“, В., 2012, с. 21–44. Редактор: Стела Рускова.