„Изкачвайки се, човек преминава от същността и мисълта към онова, което не е нито същност, нито мисъл; човек стига отвъд същността и мисълта до онова чудно начало, което не съдържа в себе си нито същност, нито мисъл, а е само в себе си и не се нуждае от нещата, произлезли от него“ (VI, 7, 40 (Цит. по Жан Брюн, Неоплатонизмът. Изд. „Одри“, С., 2002, с. 47).
* * *
„Затова трябва да се махнем оттук и да се отделим от всички добавки, да не сме нещо съставно, одушевено тяло, в което властва тъкмо телесната природа, а от душата има само бледа следа, тъй че целият живот се отнася по-скоро към тялото, понеже телесно е всичко причастно на подобен живот.
Другата душа обаче, която е извън тялото, се въздига нагоре, към прекрасното и божественото, и над нея няма власт никой; човек или я използва, за да стане самият себе си и, оттегляйки се в себе си, да живее според предписанията й, или пък, бидейки лишен от такава душа, подчинява живота си на съдбата и тогава звездите не само предвещават живота му, ами и сам той става един вид част от Вселената и се обвързва с цялото, чиято част е.
Защото всеки човек е двойствен – той, от една страна, е нещо съставно от две части, от друга е той самият; така и целият Космос е от една страна съставеното от тялото и от свързаната с него душа, от друга – самата световна душа, която не е в тяло и само изпраща светлинни отблясъци в онази душа, която е в тялото“ (II, 3, 9).
* * *
„Следва да се отвърнем от сетивните звуци, поне доколкото е необходимо, и да запазим възприемащата си способност чиста и готова да улови звученията, идващи от висините“ (V, 1, 12).
* * *
„И тъй, нека се въздигнем към благото, към което се устремява всяка душа. Ако някой го е съзирал, той знае за какво говоря и в какъв смисъл то е прекрасно. Като благо то е желано и стремежът ни е насочен към него; а го достигаме като възходим нагоре, като се обърнем към него и снемем от себе си онова, което сме облекли по пътя надолу (също както влизащите в светилищата са длъжни предварително да се пречистят, да снемат одеждите си и да встъпят там голи); додето човекът, подминаващ в това си възхождане всичко, което е чуждо богу, не съгледа сам самия Бог, ясния, простия, чистия, от когото всичко зависи, към когото се взира, чрез когото съществува, живее и мисли – понеже той е причината за живота, ума и благото; а като го съгледа, от каква любов и копнение бива обхванат в желанието си да се съедини с него, какво удивление, смесено с удоволствие преживява!
Който още не го е съзрял, се стреми към него като към благо; а който го е съзрял, се удивлява на красотата му, изпълва се със сладостно изумление, потриса се без вреда за себе си, влюбва се с истинска любов, осмива оня страстен копнеж и всяка друга любов, а нещата, които преди е смятал за прекрасни, сега изцяло презира. Подобно нещо се случва и на ония, пред които са се явявали богове или демони – те вече не са в състояние да приемат по същия начин красотата на останалите тела; какво пък да кажем за оня, който е лицезрял прекрасното само по себе си, в себе си чистото, необремененото с плът или тяло, ненамиращото се нито на небето, нито на земята, за да е чисто? Защото всичко това е придобито отвън и примесено с друго; то не е изначално, а е порождение на по-висшето.
И тъй, ако някой е съзрял хоровода на всички неща, който дарява, пребивавайки в себе си, а не приема нищо отдругаде, ако го е съзрял, пребивавайки в съзерцанието на този именно предводител, наслаждавайки му се и уподобявайки му се, то от какво друго прекрасно би било би имал нужда? Именно той като висша и първа красота прави възлюбилите го и прекрасни, и достойни да бъдат обичани.
Заради него душите встъпват в най-голямото и оспорвано състезание, заради него са всички усилия, за да се не окажем непричастни към най-достойната гледка, която прави щастлив оня, който се е домогнал до нея (защото той съглежда блажения вид), и нещастен – оня, комуто не се е удало: защото нещастен е не този, който не се е добрал до прекрасните цветове и тела, до власт, почетна служба или царски трон, ами този, който е лишен от единственото, за постигането на което е нужно да се отречеш и от царския трон, и от цялата власт над земята, моретата и небесата, та, изоставяйки и презирайки всичко това, да се обърнеш към Първото и да го съзреш“ (I, 6, 7).
* * *
„Защото съзерцаващото непременно трябва да е родствено и подобно на съзерцаваното в процеса на съзерцанието; наистина, никое око не може да види Слънцето, ако само не е станало слънцевидно, нито пък някоя душа може да съгледа прекрасното, ако сама не е станала такава. Нека следователно този, който иска да съзре Бога и красотата, отначало сам да стане целият боговиден и изцяло прекрасен. Във възхождането си той най-напред ще достигне ума и там ще съзре прекрасните ейдоси, и ще каже, че тъкмо това е прекрасното – идеите; защото чрез тия именно порождения на ума и на същността е прекрасно всичко това; пък онова, дето е отвъд ума, назоваваме природа на благото – и тя има прекрасното като покривало около себе си; това е, казано най-общо, първото прекрасно; а разделим ли умозримото, можем да назовем умозримо прекрасното място на ейдосите, а отвъдното спрямо него благо – извор и праизточник на прекрасното; или пък ще трябва да отъждествим благото и първото прекрасно, ала във всеки случай прекрасното е именно там, в умозримия свят“ (I, 6, 9).
* * *
„Трябва да се опитаме да се измъкнем оттук и да отхвърлим веригите, свързващи ни с всички други неща, за да можем с цялото си същество да се слеем с Бога и да няма в нас нищо, което да не се докосва до него. Там всеки ще види и него, и себе си, защото там с право всеки е зрящ; себе си всеки ще види озарен, изпълнен с умопостигаема светлина, по-скоро станал светлина – чиста, тънка и лека, станал Бог или по-скоро биващ Бог и възпламенен тогава, а угасващ, ако наново натежи“ (VI, 9, 9).
* * *
„Съзерцание и отпечатък на съзерцаваното, вложен в душата и действащ в нея така, както зрението въздейства върху зримия предмет. Значи ли това, че душата не е притежавала тези неща и не си спомня за тях? Притежавала ги е, но не актуално, а те са лежали в нея неосветени. Та за да бъдат осветени и по този начин да се познае съдържанието им, душата трябва да се отправи към източника на светлината. Ала тя притежава не истинските неща, а техните отпечатъци. Следователно трябва да съотнесе отпечатъците към истинските неща, от които те са взети“ (I, 2, 4).
Подбрал: д-р Деян Пенчев
