„С
това исках да кажа само, че понастоящем също и за схващането на самата платонова философия няма много усет. Настоящият
интелектуализъм е твърде малко способен за това. Ето защо не може да бъде разбрано
дори такова нещо, което най-малкото принадлежи още към традициите. Такова е, че
Плотин, неоплатоническият философ – така
го наричат винаги, – е бил ученик на Амоний Сакас, който е живял в началото
на 3. век сл. Хр., но не е писал нищо, а е преподавал само на няколко ученика. Най-превъзходните умове тъкмо в онова време
не са писали изобщо нищо, защото са били на мнение, че съдържанието на мъдростта
трябва да съществува като нещо живо, че то не може да бъде предавано чрез писаното
слово от един на други, но че то трябва да се предава само от човек на човек в непосредствен
личен контакт. Впрочем за Амоний Сакас се разказва още нещо, значението на което
хората отново не осъзнават. Разказва се, че той се стремял да постигне единство по отношение на ужасните спорове между
привържениците на Аристотел и привържениците на Платон, като показвал, че всъщност
Платон и Аристотел са в пълна хармония помежду си.
Бих
искал да характеризирам пред Вас само в няколко щрихи, как този Сакас приблизително
е могъл да говори за Платон и Аристотел. От своя страна той охарактеризира така:
Платон принадлежал към онази епохата, в която много хора намирали своя непосредствен
душевен път нагоре към духовния свят, с други думи, в която хората все още познавали
добре принципа на посвещението. Но в древни времена, както може би се е изразил
Амоний Сакас, логико-абстрактното мислене изобщо не е било развито. От него са налице
сега само първите следи – под „сега“ имам предвид в началото на 3. век сл. Хр. Мисли, развити от хората, нямало всъщност дори
във времето на Платон. Но докато по-старите посветени давали само в образи, в имагинации
всичко онова, което трябвало да предадат на хората, Платон бил един от първите,
който превърнал имагинациите в абстрактни понятия. Ако си представим могъщото
образно съдържание, към което също и Платон насочвал вниманието на хората,
то е било изобщо такова, че за по-стари времена това образно съдържание се изразявало
именно само в имагинации, но за Платон вече в понятия. Но тези
понятия в известен смисъл се стичали надолу от божествено-духовното съдържание. Платон казвал: най-нисшето откровение,
в някаква степен най-разреденото откровение на божествено-духовното съдържание,
са идеите. Аристотел нямал вече толкова интензивна възможност да се издигне до това
духовно съдържание. Затова той имал в някаква степен само това, което било под
образното съдържание, той имал само идейното съдържание. Но той още можел да го
схваща като откровено съдържание. Между Платон
и Аристотел няма разлика, твърдял Сакас, освен единствено тази, че Платон гледал
по-високо нагоре към духовния свят, а Аристотел гледал по-малко високо към него.
С това
Амоний Сакас вярвал, че разчиства споровете, които съществували между последователите
на Аристотел и Платон. И макар че съдържанието на мъдростта при Платон и Аристотел
вече се доближавало до интелектуалистичното схващане, то все пак в онези древни
времена още съществували възможности един или друг човек да се издигне действително
в личен опит твърде много в региона на духовното съзерцание. Затова трябва да си
представим, че такива хора като Амоний Сакас
и неговият ученик Плотин още били изпълнени с вътрешни непосредствени духовни преживявания
и преди всичко имали такива духовни преживявания, така че при тях нагледът за духовния
свят имал напълно конкретно съдържание. Естествено по отношение на такива хора
не бихме могли да говорим за външна природа, както това се прави днес. В своите школи такива хора говорили за духовния
свят, а природата долу, която днес важи за мнозина като единствено и всичко, била
само най-нисшият фигуративен израз за това, което те съзнавали като духовен свят.
За това, как говорили такива хора, можем да добием представа, ако разгледаме един
от приемниците на Сакас, който още имал дълбоки прозрения, които пренесъл в 4. век:
Ямблих.
Нека
си представим светогледа на Ямблих. Той говорил на своите ученици приблизително
по следния начин. Той казвал: ако искаме да разберем света, не бива да наблюдаваме
пространството, защото в пространството присъства само външният израз на духовния
свят. Не бива да гледаме и времето, защото във времето се проявява само илюзията
на това, което е действително, истинско съдържание на света. Трябва да поглеждаме към онези сили в духовния
свят, които формират времето и неговата връзка с пространството. Погледнете
навън в целия всемир. Ежегодно се повтаря кръговратът, който намира външен видим
израз в Слънцето. Това Слънце обаче обикаля зодиака, 12-те съзвездия. Това не трябва
само да се гледа. Понеже в него действат и сноват 360 небесни сили, и те са, които
предизвикват всичко онова, което в течение на една година в резултат на слънчевата
активност произхожда за целия достъпен за хората свят, и те повтарят цикъла всяка
година. Ако те управляваха сами, годината щеше да има 360 дни – това приблизително
казвал Ямблих на своите ученици. Обаче остават 5 дни. Тези 5 дни са управлявани
от 72 поднебесни сили, планетни духове. Аз описвам този петоъгълник в кръг, защото
72 се отнася към 360, както 1 към 5. Петте останали световни дни от годината, в
които следователно 360-те небесни сили биха оставили, така да се каже, едно незапълнено
време, се управляват от 72-те поднебесни сили. Вие знаете дори, че годината се състои
не само от 365 дни, но още и от няколко часа; за тези часове отговарят според Ямблих
42 земни сили.
По-нататък
Ямблих казвал на своите ученици: 360-те небесни сили са свързани с всичко, което
е организация на човешката главата. 72-те поднебесни сили са свързани с всичко,
което е организация на гърдите, дихателна и сърдечна организация, а 42-те земни
сили са свързани с всичко онова, което в човека е чисто земната организация на смилането,
на обмяната на веществата и така нататък.
Така
човекът бил вграден в една духовна система, в една универсална духовна система.
Днес нашите физиологии започват с това да дават разяснения, колко въглерод, водород,
азот, сяра, фосфор и т.н. човекът поема в себе си. Ние поставяме човека в отношение
към това, което е безжизнена природа. Ямблих в своите школи представял в какво отношение
се намира човекът към 42-те земни, към 72-те междунебесни или планетарни и към
360-те небесни сили. Както днес човекът се представя като нещо, което е съставено
от веществата на Земята, така тогава човекът се представял като нещо, което се стича
от силите, от агентите на духовния свят. Можем
да кажем само, че тогава в тези школи е била поддържана изключителна, висша мъдрост.
Можем да разберем, че Плотин, който станал слушател на Амоний Сакас едва на двадесет
и осем години, се чувствал като в един друг свят, понеже бил способен да възприеме
нещо от тази мъдрост. А тази мъдрост се поддържала още на много места през първите
четири века след мистерията на Голгота. С тази мъдрост се опитвали да разберат също
как Христос е бил слязъл при Иисус от Назарет. Опитали се да разберат какво място
заема Христос в целия този могъщ свят на духовни йерархии, в това духовно мироздание.
А сега
бих искал да разгледам още една глава от мъдростта на Ямблих, която той излагал
в своите школи. Той казвал: съществуват следователно
360 небесни сили, 72 планетарни сили и 42 земни сили. Така че съществуват общо
474 божествени същности от най-различни йерархични звена. Може да проверите в далечния
Изток, така казвал Ямблих на своите ученици, и ще откриете, че там има народи, които
ще ви назоват имената на своите богове. След това идете при египтяните, те също
ще назоват имената на своите богове, при други народи, също и те ще споменат своите
богове. Идете след това при финикийците, след това при елините, отново ще намерите
имената на техните богове. И ако отидете при римляните, отново ще намерите имената
на техните богове. Ако вземете 474-те имена на богове, в това число ще са включени
всички тези различни богове на различните народи: Зевс, Аполон, също Ваал, Амон,
египетският бог, всички богове принадлежат към тези 474. Причината, народите да
имат различни богове, се състои само в това, че един народ е извадил за себе си
от 474-те богове 12 или 17, друг – 20 или 25, трети народ 3, 4 и така нататък. Но
ако имаме правилно разбиране за тези различни божества на различните народи, тогава
ще получим от тях 473. И най-висшето, най-благородното
от тях, онова, което слезе в определено време на Земята, е Христос.
Именно в тази мъдрост съществувала
дълбока тенденция да се постигне мир сред най-разнообразните религии, обаче не от едно неопределено
чувство, но като искаха да познаят как тъкмо за този, който действително се бе запознал
с 474-те божества от мирозданието, различните божества на различните народи се включиха
в една голяма система, и искаха да разберат целия божествен Олимп на всички народи
в древно време така,
че всичко това достигало своя апогей в християнството. Това здание трябвало да бъде
увенчано с това, да се разбере именно как Христос намерил в Иисус от Назарет своето
място за земната си дейност.
Ако
погледнем по такъв начин в онази днес, разбира се, повече невалидна духовна наука
– понеже днес трябва да се занимаваме по друг начин с духовна наука, – ще се изпълним
с голямо уважение пред това, което там се е преподавало относно свръхсетивния всемир,
относно свръхсетивния космос. Обаче познанието на този всемир се правило зависимо
от факта, че мъдростта трябвало да се предава на преките ученици от по-старите посветени;
че мъдростта трябвало да се предава само
на онзи, когото са подготвили преди това с оглед на неговите познавателни способности
действително до съответстващата степен, на която той е трябвало да схване същността
на един или друг бог.
Може
да се каже: навсякъде, в Гърция, в Египет, в Предна Азия, това се разглеждало така
в рамките на онези кръгове, които имали значение, що се отнася до духовната култура,
но не и в рамките на римския свят. Този римски свят притежавал, разбира се, също
останки от онази древна мъдрост. Самият Плотин
преподавал дълго време в Италия, в рамките на древния римски свят. Но в този древен
римски свят бил проникнал един абстрактен дух, един дух, който не можел да разбира
повече стойността на човешката личност в по-ранния смисъл, стойността на същественото
изобщо. Духът на понятийното бил проникнал в римската култура; духът на абстракцията;
наистина още не така, както в по-късно време, но понеже бил едва в неговите елементарни
форми, той се установил, бих казал, толкова по-енергично.
И тъй, ние виждаме в началото
на 4. век сл. Хр. на почвата на Италия един вид школа, която започва борба срещу
стария принцип на посвещение, която започва изобщо борба срещу подготовката на отделния
човек за посвещение.
Виждаме да възниква една школа, която събира и регистрира грижливо всичко онова,
което е предадено от древните посвещения. Тази школа, която се развива от 3. до
4. век, цели да увековечи самата римска същност, да постави на мястото на непосредствения
индивидуален стремеж на всеки отделен човек историческата традиция. И в този римски
принцип бива присадено сега християнството. Тъкмо от тази школа, която стои в края
на онова християнство, което започва едва през 4. век сл. Хр., трябвало да се заличи предимно всичко, което
можело да се намери все още в древното посвещение относно пребиваването на Христос
в личността на Иисус.
В тази римска школа имали принципа:
нещо такова, каквото преподавал Амоний Сакас, каквото преподавал Ямблих, не бива
да преминава в потомството. – Точно така, както тогава се заловили в най-широк мащаб да
разрушават древните храмове, да премахват древните олтари, да унищожават това, което
било останало от древното езичество, така по определен начин духовно се заловили
да заличават всичко, което се явявало принцип за откриване на по-висши светове.
И така, за да дадем един пример, на мястото
на това, което още знаели от Ямблих и Амоний Сакас: а именно че отделният човек
може да постигне със собствени сили да схване как Христос заема място в тялото на
Иисус, на мястото на това поставили догмата за едната божествена природа или двете
природи в личността на Христос. Догмата трябвало напълно да бъде съхранявана,
а прозрението, възможността за прозрение трябвало да бъде помрачено. В древния Рим се извършило трансформирането
на старите пътища на мъдростта в догматика. Опита ли се да унищожат по възможност
всички съобщения, всичко, което напомняло за древното, така че от такива хора като
Амоний Сакас, като Ямблих, останали само имената. От безчислени други, които се
подвизавали като учители по мъдрост в южните области на Европа, не останали дори
имената. Така както всички олтари били съборени, както всички храмове били разрушени,
изгорени до основи, така била заличена и древната мъдрост, така че хората днес дори
не подозират какво е живяло като мъдрост още в южна Европа през първите четири века
след мистерията на Голгота.
От
това обаче, което се е случило тогава, достигнала все пак вест до другите хора,
които се интересували от такива неща, които видели тогава как с бързи темпове загивала
древната римска култура, как християнството се разпространявало. Но след като заличили
това, което, бих казал, било отредено от славата на мистерията на Голгота, можели
да съзерцават обединението на Христос с Иисус само още в една догма, която след
това чрез съборите повече или по-малко била фиксирана абстрактно от романско-римския
дух. Била заличена живата мъдрост, а абстракцията,
която след това продължила да влияе като съдържание на откровение, застанала на
нейното място.
Историята
за тези неща е почти заличена, но тогава, в първите християнски векове, имало много
хора, които казвали: да, живеят такива посветени,
какъвто е бил Ямблих. Това са онези, които разказвали за действителното християнство.
За тях Христос е „Христос“. Но какво правили римляните все повече и повече?
Римляните направили от християнството това, което можем да обозначим като „галилейци“.
За известно време, когато започнал 3., 4. век, това бил израз, който се използвал,
за да се прикрие едно голямо недоразумение. Когато християнството все по-малко и
по-малко се разбирало, говорили все повече и повече за галилейци; все по-малко знаели
за Христос, все повече придавали на човешката личност на „Галилееца“.
От
тази духовна среда израснал тогава Юлиан, така нареченият Апостат, който възприел много от учениците на Ямблих,
който още знаел нещо за това, че съществува един духовен всемир, който се простира
чак до отделните природни неща. От учениците на Ямблих Юлиан Апостат още слушал,
как до отделното животно, до отделното растение действат 360-те небесни сили,
72-те междинни, планетарни сили и 42-те земни сили. По онова време все още имали
разбиране за нещо така чудесно изразено в една легенда, която се разказва с оглед
на личността на Плотин и която има дълбок смисъл. Тази легенда гласи: имало вече
мнозина, които не искали да вярват повече, че някой може да бъде вдъхновен от божествен
дух, и които казвали, че някой, който сам твърди, че знае нещо за божествено-духовния
свят, бил обсебен от демон. Затова Плотин бил завлечен пред египетския храм на Изида,
където трябвало да се реши, кой демон е виновен Плотин да бъде обсебен от него.
И когато дошли египетските жреци, които още притежавали знание за тези неща, и пред
олтара на Изида проверили Плотин с всички култови действия, които били възможни
тогава, ето, вместо демон там излязло наяве
самото божество! – Следователно в онези времена все още съществувала възможността
поне да се признае, че може да се провери, дали някой носи в себе си добър бог или
демон.
Юлиан
Апостат още слушал за такива неща. Но, от друга страна, в неговите уши звучало също
нещо подобно на онова съчинение, което било широко разпространено през първите християнски
векове в римската империя и което наричали проповед на апостол Петър, което обаче
било фалшификат. В това съчинение се казвало: погледнете безбожните елини, които
виждат във всяка отделна природна същност нещо божествено-духовно. Това е безбожно,
това не бива да правите вие! Вие не бива да виждате в природата, в животното, в
растението нещо божествено-духовно, вие не бива да се принизявате до вярата, че
в движението на Слънцето или на Луната се съдържало нещо божествено. – Ето това
слушал Юлиан Апостат от една и от друга страна. И той бил обзет от дълбока любов
към елинизма. Той станал трагична личност,
която искала да говори за християнството в духа на Ямблих.
Изобщо не можем да си представим
как би изглеждала Европа, ако беше победило не римското християнство, а християнството
на Юлиан Апостат, ако беше победила неговата воля да издигне отново школите за посвещение,
така че хората да можеха сами да разбират как Христос е обитавал в Иисус и в какво
отношение се е намирал Христос към другите народни богове. Юлиан Апостат не е искал
да се разрушават езическите храмове. Той е искал да възстанови дори храма в Йерусалим,
юдейския храм. Той искал да възстанови езическите храмове, а се грижил и за християните.
Той просто искал истината. Той бил разтревожен преди всичко от онази школа в древния
Рим, за която говорих, която искала да заличи древния принцип на посвещение и в
действителност го заличила, и която искала да постави на негово място само традициите,
регистрираните древни мъдрости на посвещение.
И знаели добре как да уредят нещата
така, че Юлиан да бъде улучен в подходящия момент от персийско копие. Тогава били произнесени думите,
които оттогава никой, дори Ибсен [Хенрик Ибсен] не
разбирал повече, но които могат да бъдат разбрани от тогавашната традиция: за съжаление
не Христос, Галилеецът победи! – Понеже в този смъртоносен момент пред пророческия
поглед на Юлиан Апостат се е явило прозрението, че от сега нататък ще изчезва все
повече и повече възгледът за божествения Христос, и постепенно ще се налага почитта
като към бог към „Галилееца“, произлизащия само от племето на галилейците човек.
Цялото развитие, което отивало все по-напред, докато в по-ново време, през 19. век,
теологията загубила напълно Христос в Иисус, предвидил с невероятен пророчески поглед
Юлиан Апостат в тридесетата си година. Той бил апостат, т.е. отстъпник по отношение
на това, което всъщност предстояло. Отстъпникът бил всъщност Апостол по отношение
на това, което представлявало духовно схващане на мистерията на Голгота и което
трябва отново да стане.
По-новите
геоложки пластове покриват винаги по-старите и трябва най-напред да минем през по-новите,
ако искаме да стигнем до старите. Може и да не повярваме, колко дълбоки са пластовете,
които исторически са се отложили в човешкото ставане. Защото онова, което от 4.
век насам под влиянието на романизма се е напластило върху първите схващания за
мистерията на Голгота, е твърде дебело. Но
ние трябва отново да намерим възможност да проникнем в тези пластове чрез първоначално
духовно познание, за да намерим отново древно почитаното, което като нещо духовно
е било изличено също така, както и древните езически олтари.
Египетските жреци все още можели
да заявят, че Плотин носил в себе си не дявол, демон, а Бог. В европейския Запад обаче заявили,
че той във всеки случай бил обладан от демон. Проучете тези неща, включително и
речта на Брентано [Франц
Брентано] „Какъв
философ понякога открива нова епоха“, и ще установите: египетските храмови жреци заявили, че в Плотин, във философа от 3. век сл.
Хр., не обитавал демон, а Бог. Брентано заявил, че в него обитавал не Бог, а
демон.“
