„Той наистина се е родил в Самос, бил е много известен с красотата си и е имал голям опит в свиренето и песните от всички видове, а освен това е живял почти по същото време, когато Поликрат е властвал над Самос, и все пак не е възможно един философ да е бил любимец на един тиран. Впрочем, тъкмо в началото на неговото управление Питагор тайно се измъкнал от острова, като малко преди това бил загубил баща си Мнесарх. За него зная, че макар и да е бил един от най-изкусните майстори в обработването на скъпоценни камъни, спечелил от занаята си повече слава, отколкото пари.
Други пък твърдят, че по време на
похода на цар Камбис към Египет Питагор бил негов пленник – така му станали
учители персийските магове, а най-вече Зороастър, пазителят на всички
божествени тайни. След това го бил откупил някой си Гал, знатен гражданин на
Кротон. Но всъщност много по-разпространена е мълвата, според която той сам
отишъл в Египет да се учи и там усвоил от жреците страховитата сила на
свещените обреди, удивителните загадки на числата и най-заплетените правила на
геометрията; а след това, понеже духът му не се наситил от тези изкуства,
отишъл при халдеите, а от тях – при брахманите. Те са мъдреци, чиято родина е
Индия; Питагор ходил при гимнософистите, които са част от брахманите. Халдеите
го научили на науката за звездите и му показали установените пътища на
планетите. От тях той узнал как и звездите, и планетите по различен начин
влияят върху съдбата на човека в часа на неговото рождение, а също и кои са
лекарствата, измъкнати с огромен труд от земята, въздуха и морето, които
наистина помагат на смъртните.
Повечето от философските си
познания пък получил от брахманите – как се обучава умът, как се упражнява
тялото, от колко части се състои душата, какви са кръговратите на живота и
какви наказание или награни ни очакват след смъртта според земните ни дела.
Дори Ферекид от остров Сирос –
същият, който пръв е отхвърлил оковите на стиха и се е осмелил да пише с
разпилени слова, развързан изказ и свободна реч – и той е бил смятан от Питагор
за учител, а когато умрял от ужасна болест, от която тялото му се разложило
отвътре както на змиите, Питагор бил този, който го погребал с всички почести.
Говори се също, че се занимавал с
природните явления при милетчанина Анаксимандър, а още и че ходил да се учи при
критянина Епименид, прочут предсказател и голям майстор на изкупителните
жертви. Още – при Леодамант, ученика на същия Креофил, за когото се говори, че
е бил приятел и съперник на Омир в изкуството.
И така, като се изучил при
толкова много учители и вкусил от чашата на толкова и така разнообразни науки
по целия свят, този мъж с наистина огромна дарба и несъмнено по-велик,
отколкото е дадено на един човешки дух – той,
който пръв е назовал философията и я е създал – най-напред научил учениците си
не на нещо друго, а да мълчат. Според него първото умение на бъдещия мъдрец
е да обуздае езика си изцяло, а на словата, които поетите наричат „крилати“, да
оскубе перата и да ги държи затворени зад преградата на белите си зъби. Искам
да кажа, че за тях първото упражнение в
мъдростта е било това – да се научат на размисъл и да се отучат от дърдорене.
Те обаче не отвиквали от говора за цял живот, нито пък всички вървели след
учителя си като неми еднакво дълго време – виждало се, че по-улегналите хора
усвояват мълчанието достатъчно добре и за кратък срок, докато за по-бъбривите
изпитанието да бъдат прокудени от разговорите продължавало почти пет години. А
пък моят Платон, който с нищо (или почти нищо) не се отклонява от това учение,
непрекъснато прави като питагорейците, така че и самият аз – за да бъда приет
от учителите ми сред неговите последователи – съм усвоил по време на философското
ми обучение и едното, и другото: когато трябва да се каже нещо, казвам го
веднага, а когато трябва да се премълчи, мълча си спокойно. Струва ми се, че
благодарение на тази умереност всичките ти предшественици ме награждаваха с не
по-малко одобрение за уместното ми мълчание, отколкото с похвала за някоя
сполучлива дума.“
Апулей, Питагор (15) – В:
Апулей, Апология. Антология. Изд. „Народна култура“, С., 1990, с. 123, 124
