Представяме няколко изключително важни пасажа от класическата книга на големия канадски психиатър Ричард Бък (1837–1902), известен с въвеждането и разглеждането на понятието космическо съзнание в своята едноименна книга Космическо съзнание от 1901 г. Той описва събитието, което е променило живота му, в трето лице.
* * *
„Космическото съзнание е трета
форма, която е над самосъзнанието така, както самосъзнанието е над простото
съзнание. С тази форма, разбира се, както простото съзнание, така и
самосъзнанието се запазват (така, както простото съзнание се запазва, когато се
достигне самосъзнанието), но към тях се добавя новата способност, която често
споменаваме в тази книга.
Заедно със съзнанието за Космоса
настъпва и интелектуално просветление, или илюминация, което само би поставило
индивидуалността на нов план на съществуване – би го направило почти член на
един нов вид. Към това се добавя състояние на морална екзалтация, неописуемо
чувство за извисяване, въодушевление и радост, и засилване на моралното
чувство, което е напълно поразително и по-важно, както за човека, така и за
расата, отколкото е повишената интелектуална сила. С тях идва и това, което може
да се нарече чувство на безсмъртие, съзнание за вечен живот, не убеждение, че ще
го има, а съзнанието, че вече го има.
Само личният опит за него, или
продължителното изучаване на хора, преминали в новия живот, ще ни позволи да
осъзнаем какво точно представлява то...“
„Това се случи в ранната пролет,
в началото на неговата 36-годишна възраст [1873].
Той и двама негови приятели прекараха вечерта в четене на Уърдсуърт, Шели,
Кийтс, Браунинг, и особено на Уитман. Те се разделиха в полунощ и той пътува
дълго време в един файтон (това се случи в един английски град). Неговият ум,
дълбоко повлиян от въздействието на идеите, образите и емоциите, извикани от
четенето и разговора вечерта, беше тих и спокоен. Той беше в състояние на тиха,
почти пасивна наслада. Изведнъж, без никакво предупреждение, той откри, че е
обгърнат сякаш от огнен облак. За момент той си помисли за огън, за някакъв
пожар в големия град; следващото, което осъзна беше, че светлината е в самия
него. Веднага след това го обзе чувство на възторг, на огромна радост,
придружена или веднага последвана от интелектуално просветление, което е
невъзможно да бъде описано. В мозъка му се вля една мигновена светкавица на брахмически
блясък (Brahmic Splendor), която оттогава осветява живота му, върху сърцето му
падна една капка брахмическо блаженство, оставяйки завинаги един послевкус за
небе…
Той видя и позна, че Космосът не
е мъртва материя, а живо духовно присъствие, че душата на човека е безсмъртна,
че Вселената е така построена и подредена, че без никакво съмнение всички неща
работят заедно за доброто на всеки и на всички, че основният принцип на света е
това, което наричаме любов и че щастието на всеки, в крайна сметка, е абсолютно
сигурно. Той твърди, че е научил много повече в тези няколко секунди, през
които е продължило просветлението, отколкото в предишните месеци или дори
години на обучение, и че е научил много повече от това, което едно обучение изобщо
може да даде.
Самото просветление продължи не
повече от няколко мига, но ефектът му беше неизличим. За него беше невъзможно
да забрави някога това, което беше видял и разбрал, нито можеше да се съмнява в
истинността на това, което тогава беше представено пред ума му.“
„Накрая, основният факт в космическото
съзнание се съдържа в неговото име – този факт е съзнателността на Космоса –
това е, което на Изток се нарича „брахмически блясък“ (Brahmic Splendor), което,
според думите на Данте, е способно да трансхуманизира човека в бог. Уитман,
който има голяма роля да говоря за това, пише за това на едно място, като за „неизразима
светлина – светлина необикновена, която не може да бъде разказана, осветяваща
самата светлина – отвъд всички знаци, описания, езици“.
Това съзнание показва, че
Космосът не се състои от мъртва материя, управлявана от несъзнателен, ригиден и
непланиран закон; то го показва, напротив, като напълно нематериален, напълно
духовен и напълно жив; то показва, че смъртта е абсурд, че всеки и всичко има
вечен живот; то показва, че Вселената е Бог и че Бог е Вселената, и че никакво
зло никога не е било и никога няма да бъде в нея. Голяма част от това, разбира
се, е абсурдно от гледна точка на самосъзнанието, но въпреки това то е
несъмнено вярно.“
Ричард Бък (1837–1902),
Космическо съзнание (1901), част I, Първи думи
Превод: д-р Деян Пенчев
