Пико делла Мирандола – Принц на съгласуваността
Д-р Деян Пенчев
Д-р Деян Пенчев
„Аз само на 24-годишна възраст съм дръзнал в този най-високоуважаван град, в присъствието на всички най-учени мъже в Апостолическия сенат, да предизвикам един научен диспут относно върховните тайнства на християнската теология, относно най-дълбоките философски закони, относно напълно неизвестните области на познанието.“[1]
Това са думи на младия италиански ренесансов философ Джовани Пико делла Мирандола (1463–1494), които е трябвало да бъдат изречени от него пред научния събор, който е искал да организира в началото на 1487 г. в Рим. На него е било планирано да бъдат поканени теолози, философи и църковни лица, пред които Пико да представи 900 свои тезиса в различни области на познанието. Този грандиозен замисъл обаче не се състоял, защото тогавашният папа Инокентий VIII осъдил всички тезиси и философът се принудил да напусне страната. Първоначално папата осъдил само 13 от тезисите, но след като Пико публикувал опровержение, забранил и останалите.
Днес, 550 години след рождението на Пико делла Мирандола, ние можем да погледнем към този италиански философ, живял само 31 години, с искрено възхищение и почитание, и четейки съчиненията, излезли изпод перото му, можем да си дадем сметка за неговата ерудираност и философско вдъхновение. Главното негово достойнство, което трябва да отбележим, е това, че във времена на междуособици, лични вражди и противоборства, той защитава една философия, която се стреми основно към синтеза като познавателен подход, а не толкова към анализа, т.е. неговата философия е позитивна откъм върховните си цели и по същество диалектична, диалогична, като интимният характер на Пиковото мислене е в една евристична дискусия, където се срещат интелектуалните капацитети на философите, находчивостта на гъвкавия ум, чистотата на интуицията и широкообхватността на душевността, чрез които не мнението, или субективните симпатии и антипатии, са водещи по пътя към Истината, а обективното, синкретично познание на реалните факти.
Неслучайно приятелите на Мирандола са го наричали Princeps Concordiae – Принц на съгласуваността. Той търси обединение между философските учения на Платон и Аристотел, между неоплатонизма и средновековната философия, между юдаизма, Кабала и християнството. С този си стремеж към универсален синкретизъм Пико се родее с по-късни философи като Владимир Соловьов и Рудолф Щайнер, въпреки различията с тях, а връзка между платонизма и аристотелизма търсят също Цицерон, Амоний Сакас, Симплиций, Боеций, Йоан Граматик и други.[2]
За Пико без съмнение не е имало противоречие между Платоновата и Аристотеловата философия, и той е възнамерявал да напише мащабно съчинение със заглавие Съзвучието между Платон и Аристотел, което обаче остава ненаписано, освен малкия трактат За съществуващото и единното, който е кратко изложение на някои тези за синхроничността между двамата философи.[3] Че той добре ги познава, научаваме от самия него, който казва: „При работата ми с текстове на Аристотел и особено на Платон установих 72 нови положения във физиката и метафизиката“.[4]
Трябва да отбележим, че Пико делла Мирандола е първият християнски философ след епохата на Средновековието, който се интересува изследователски от еврейското мистично учение Кабала и от тези занимания тръгва т.нар. християнски кабализъм.[5] И преди него например Реймонд Лулий (1232–1315) е писал за еврейския мистицизъм, но пръв Мирандола прави официално една директна връзка между юдаизма, християнството и Кабала. Той казва: „Между нас и евреите не съществуват почти никакви спорни пунктове, които с помощта на Кабалата да не могат да се изобличат така, че от тях да не остане и помен”.[6] Пико разказва една любопитна история, която гласи, че важни текстове на Кабала, като част от устното учение, предадено на Мойсей и Ездра, съгласно Трета книга на Ездра, 14 глава, са били достояние на папа Сикст IV (1414–1484), предшественик на Инокентий VIII (1432–1492), и че самият Пико ги е чел и изучавал.[7]
Като философ, който се опитва да съгласува различни традиции и учения, Пико търси връзки и между орфическия корпус на Орфей, и ученията, идващи чрез името на Заратустра, Питагор, Платон и неоплатониците. Той е смятал, че не е справедливо да се загърбва и забравя миналото на древните знания, сякаш новите нямат нищо общо с тях, и е търсел в старите източници нишки, които спомагат за по-дълбокото разбиране на световните загадки. Самият той казва: „Всяка мъдрост е потекла първо от варварите към гърците и след това от гърците към нас“.[8]
Според неговите думи, в осъдените от папата 900 теза, той предложил за разглеждане „множество аспекти от древната теология на Хермес Трисмегист, от ученията на халдеите и питагорейците, прибавих нови сведения за тайните еврейски доктрини, които в по-голямата си част са мое собствено откритие“.[9] В известен смисъл тези открития са забравени и не се дискутират. Приятелят на Пико, големият философ Марсилио Фичино (1433–1499) превежда през 1463 г. Херметическия корпус на латински език, както и Орфическите химни, и Сказанията на Заратустра.
Пико делла Мирандола обаче остава прочут в история на философията най-вече с това, че като един от водещите философи на ренесансовия хуманизъм, той представя идеята за особената роля на човека във вселенската йерархия, като го поставя между животните и ангелите. В началото на своята Реч за достойнството на човека (1486) той пише знаменитите думи: „Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини“.[10] В този, според изследователите „най-добре познат философски документ от епохата на ранния Ренесанс“[11], Мирандола издига свободната воля като най-съществена характеристика на човешкото същество, от чиито дела зависи цялото творение и нещо повече – именно на човека е дадена свобода на волята, докато другите същества живеят по установени природни закони, заложени в тях. Тази антропологическа идея в известен смисъл е и апотеозът на Ренесанса за същността на „идеалния човек“.[12] Оттук се задава и хоризонтът за смисъла на човешкия живот в усъвършенстването на човешката природа, защото в парадигмата на тази концепция „човекът е господар на съдбата си. Способностите и възможностите му са неограничени“[13].
Идеите на Пико намират продължение в лицето на хуманисти, учени и философи като Йоханес Ройхлин, Жил от Витербо, Парацелз, Корнелий Агрипа, Атанасий Кирхер и др. Макар и тези идеи да не намират голям интерес в нашата съвременност, те са неотменима част от философския кръг на Флорентинската Платонова академия през XV в. в Италия, затова и някои изследователи все още са изкушени от тяхната привлекателност и вдъхновение.
Ще завършим с един цитат от Пико, който е актуален и днес:
„За съжаление в нашата епоха философстването носи повече презрение и подигравки, отколкото чест и слава. В мозъците на почти всички е навлязло пагубното и чудовищно убеждение, че с философията или не трябва да се занимава никой, или че тя е запазено място за малцина. Като че ли изследването и познанието на причините на нещата, на пътищата на природата, на разума на Вселената, на Божиите решения, на небесните и земните тайнства не струват нищо, ако с тяхна помощ човек не може да си спечели нечие благоволение или да си осигури някаква печалба. Дори се е стигнало дотам (болно ми е да го кажа), че вече за мъдри смятат само тези, които търгуват с мъдростта си, стигнало се е дотам, че да виждаме как освиркват и гонят от сцената свенливата Палада, дошла сред хората по благоволение на боговете, как тя си няма никого, който да я обича и защитава. […]
„За съжаление в нашата епоха философстването носи повече презрение и подигравки, отколкото чест и слава. В мозъците на почти всички е навлязло пагубното и чудовищно убеждение, че с философията или не трябва да се занимава никой, или че тя е запазено място за малцина. Като че ли изследването и познанието на причините на нещата, на пътищата на природата, на разума на Вселената, на Божиите решения, на небесните и земните тайнства не струват нищо, ако с тяхна помощ човек не може да си спечели нечие благоволение или да си осигури някаква печалба. Дори се е стигнало дотам (болно ми е да го кажа), че вече за мъдри смятат само тези, които търгуват с мъдростта си, стигнало се е дотам, че да виждаме как освиркват и гонят от сцената свенливата Палада, дошла сред хората по благоволение на боговете, как тя си няма никого, който да я обича и защитава. […]
С дълбока скръб и възмущение изричам всичките тези слова, но не срещу първенците, а срещу „философите” на нашето време. […]
Ще си го кажа, без да се изчервявам от самохвалство, че винаги съм философствал заради самото философстване и че не съм очаквал и търсел някаква друга отплата за денонощните ми занимания с философия, освен възпитанието на духа и познанието на Истината. А толкова обичах Истината и жадувах за нея, че, оставяйки настрана грижата за частните и обществени дела, се посвещавах целият на съзерцателно спокойствие. Враждебността на завистниците и хулите от страна на враговете на мъдростта не успяха да ме откъснат от философията, не ще успеят да го сторят и в бъдеще. Самата философия ме научи да съдя за нещата чрез собственото си съзнание, а не по чуждите оценки, и да осъзнавам, че човек трябва да избягва не толкова да слуша нещо лошо, колкото да го говори и върши”.[14]
Бележки
[1] Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2004, с. 22.
[2] Пак там, с. 29, както и при Кристелер, П. О. Пико. – В: Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2004, с. 77.
[3] Пак там, Кристелер, с. 78–79 и Манова, И. Византийските емигранти в Италия и ренесансовият спор за предимството на Платон или Аристотел. – В: Електронно списание Nota Bene, бр. 12.
[4] Мирандола, П. Пос. съч., с. 29.
[5] Кристелер, пос. съч., с. 76, 77 и Шолем, Г. За Кабала и нейната символика. Изд. „Български художник“, С., 2004, с. 93.
[6] Мирандола, П. Пос. съч., с. 37.
[7] Пак там, с. 36–37.
[8] Пак там, с. 27.
[9] Пак там, с. 28.
[10] Пак там, с. 7.
[11] Кристелер, пос. съч., с. 81.
[12] Бицили, П. Европейската култура и Ренесансът. Изд. „Анубис“, С., 1994, с. 182–183.
[13] Пак там, с. 88.
[14] Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2004, с. 20, 21.
Литература
Бицили, Пьотр. Европейската култура и Ренесансът. Изд. „Анубис“, С., 1994.
Кристелер, Паул Оскар. Пико. – В: Пико делла Мирандола. Реч за достойнството на човека. За съществуващото и единното. Изд. „Св. Иван Рилски“, С., 2004.
Манова, Ива. Византийските имигранти в Италия и ренесансовият спор за предимството на Платон или Аристотел. // Електронно списание Nota Bene, брой 12, 2009.
Мирандола, Пико делла. Реч за достойнството на човека. – В: Пико делла Мирандола. Реч за достойнството на човека. За съществуващото и единното. Изд. „Св. Иван Рилски“, С., 2004.
Тодоров, Тодор. Няколко кратки думи за Марсилио Фичино. – В: Марсилио Фичино. Малки трактати. Изд. „Лик“, С., 2002.
Шолем, Гершом. За Кабалата и нейната символика. Изд. „Български художник“, „А-З“, С., 2004.
Януари, 2013
Сп. Философия, кн. 1, 2013. По повод 550 години от рождението на Пико делла Мирандола.
Деян Пенчев. Философски статии. Издателско ателие Аб, С., 2019.
Бележки
[1] Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2004, с. 22.
[2] Пак там, с. 29, както и при Кристелер, П. О. Пико. – В: Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2004, с. 77.
[3] Пак там, Кристелер, с. 78–79 и Манова, И. Византийските емигранти в Италия и ренесансовият спор за предимството на Платон или Аристотел. – В: Електронно списание Nota Bene, бр. 12.
[4] Мирандола, П. Пос. съч., с. 29.
[5] Кристелер, пос. съч., с. 76, 77 и Шолем, Г. За Кабала и нейната символика. Изд. „Български художник“, С., 2004, с. 93.
[6] Мирандола, П. Пос. съч., с. 37.
[7] Пак там, с. 36–37.
[8] Пак там, с. 27.
[9] Пак там, с. 28.
[10] Пак там, с. 7.
[11] Кристелер, пос. съч., с. 81.
[12] Бицили, П. Европейската култура и Ренесансът. Изд. „Анубис“, С., 1994, с. 182–183.
[13] Пак там, с. 88.
[14] Мирандола, П. Реч за достойнството на човека. ИК „Св. Иван Рилски“, С., 2004, с. 20, 21.
Литература
Бицили, Пьотр. Европейската култура и Ренесансът. Изд. „Анубис“, С., 1994.
Кристелер, Паул Оскар. Пико. – В: Пико делла Мирандола. Реч за достойнството на човека. За съществуващото и единното. Изд. „Св. Иван Рилски“, С., 2004.
Манова, Ива. Византийските имигранти в Италия и ренесансовият спор за предимството на Платон или Аристотел. // Електронно списание Nota Bene, брой 12, 2009.
Мирандола, Пико делла. Реч за достойнството на човека. – В: Пико делла Мирандола. Реч за достойнството на човека. За съществуващото и единното. Изд. „Св. Иван Рилски“, С., 2004.
Тодоров, Тодор. Няколко кратки думи за Марсилио Фичино. – В: Марсилио Фичино. Малки трактати. Изд. „Лик“, С., 2002.
Шолем, Гершом. За Кабалата и нейната символика. Изд. „Български художник“, „А-З“, С., 2004.
Януари, 2013
Сп. Философия, кн. 1, 2013. По повод 550 години от рождението на Пико делла Мирандола.
Деян Пенчев. Философски статии. Издателско ателие Аб, С., 2019.
