Деян Пенчев – Хермес Трисмегист за светлината

През II в. сл. Хр. се появяват текстове, които имат за свой автор Хермес Трисмегист, т.е. Хермес Триждивеликия. По-късно тези текстове са обединени в сборник под името Corpus Hermeticum, Херметически корпус, който през Ренесанса  е преведен на латински от Марсилио Фичино (1433–1499). Раннохристиянските философи и теолози от първите векове Юстин, Атенатор, Тертулиан, Лактанций, Климент Александрийски, Августин, Кирил Александрийски и др., говорят с уважение за Хермес Трисмегист и са познавали отделни откъси от Корпуса.[1] В тези дълбоки слова Хермес разкрива на своите ученици мъдростта на Логоса и тайните на Битието. Окултната наука приема, че в древността Хермес е основал древноегипетската цивилизация и че е построил пирамидите и Сфинкса.

За Хермес светлината е висша изява на Върховния Бог. Бог Отец е Бащата на творението, Той е Умът, който сътворява Вселената, и е наречен Живот и Светлина.[2] Животът е в същността на Природата, той е Световната душа, а човешката душа е негово проявление; светлината поражда в човека ума, чрез който се постига основната цел на творението – Гнозиса, свещеното познание на Бога.[3] 

Първото творение на Бога е Неговият Син, който е Логосът, Словото, Нусът, т.е. Умът Демиург, който привежда сътворението в Космос, в организиран ред и порядък. Чрез Синът Логос човешкото познание достига до Бог Отец.[4] Това удивително напомня Христовите думи: „Никой не отива при Отца, освен чрез Мене. Ако бихте познали Мене, познали бихте и Отца ми“ (Йоан 14:6,7) От Логоса излиза светлината, която е отвъд земната светлина[5] и която за Хермес представлява еквивалент на Гнозиса. Обективната физическа светлина е материалната проява на духовната светлина, която оплодява, поражда и съхранява човешкия ум. Той живее в тази светлина и от нея черпи своите способности и чрез нея постига своите познания. И само чрез нея човекът може да стигне Божественото. „Това е единственото спасение за човека – Гнозисът на Бога“, казва Хермес.[6] Самият Гнозис, самото Познание, това е Логосът, това е Синът, Първороденият от Бога, подобен на орфическия Фанес и Протогонос – изявената светлина, произлязла от Космическото яйце.  

Връзката между човека и светлината е интимна и първично дълбока. Като еманация на Бога тя обхваща не само земните предели, но и вселенските. За Хермес Вечността, Еонът, е образ на Бога, Космосът е образ на Вечността, Слънцето – на Космоса, а човекът, на свой ред, е образ на Слънцето.[7] Хермес отъждествява Слънцето с Логоса, а Логоса с Космоса. Слънчевият Логос е описан от Триждивеликия със следните думи:

„Самите Негови лъчи в бляскавото си великолепие сияят наоколо, осветявайки всичко в Космоса – това, което е горе, и това, което е долу. Защото Той е разположен в центъра, обграден от Космоса и като изкусен кочияш Той надеждно управлява космическия впряг, удържайки го при себе си, за да не се понесе без управление“[8]

 

„Както е вечна Неговата Светлина, така е вечна и Неговата сила да дава Живот“.[9]

 

„Слънцето е пазител и благодетел на всички видове. И точно така, както умопостижимият свят обхваща всичко, което е осезаемо, и го изпълва, разширявайки с формите с всякакви очертания и от всички типове – така и Слънцето пълни всичко в Космоса, давайки раждане и укрепване на всеки и на всички.“[10]

 

За единството на Гнозис, Ум, Светлина и Логос ни говори и следният текст:

„Ако съществува каквато и да било Същност, достъпна за разбиране само от ума, то това е Неговата Субстанция, вместилището на която ще бъде Неговата Светлина.“[11] 

Бележки

[1] Вж. Гочев, Н. Античният херметизъм. Изд. Сонм, С., 1999, с. 38-50, както и Корсети, Жан-Пол. История на езотеризма и окултните науки. Изд. „Мириам“, С., 1997, с. 80.

[2] Вж. Corpus Hermeticum, I. 9, 12, 21. – В: Мид, Дж. Триждивеличайшия Хермес. „Военно издателство“, С., 2005, с. 29.

[3] Пак там, I.17, с. 31.

[4] Пак там, I.22, с. 33.

[5] Пак там, II.12, с. 69.

[6] Пак там, X.15, с . 134.

[7] Пак там, XI.15, с. 160.

[8] Пак там, XVI.7, с. 224.

[9] Пак там, XVI.10, с. 225.

[10] Пак там, XVI.12, с. 225.

[11] Пак там, XVI.6, с. 223.

Д-р Деян Пенчев