„Най-желаното от всички неща е мъдростта, чийто плод са любовта към доброто и култивирането на добродетели, човешкият ум трябва да се заеме с нейното търсене и задълбочено да изучава и изследва въпросите, за да формулира ясни и здрави преценки.“
„Истината е същността на познанието и извор на добродетели.
Този, който разбира истината, е мъдър, който я обича – добър, а който подрежда
живота си в съответствие с нея – щастлив“ (2, I).
„Разбирането на истината, такава, каквато е, е нещо, което
принадлежи на божието и ангелското съвършенство, до което човек се доближава
толкова повече, колкото по-ревностно се стреми към истината, по-пламенно я
обича, по-внимателно я изследва и е по-щастлив от нейното съзерцаване“ (3.X).
„Тъй като разумът ни е облагороден от божествения си
произход и е силен с божествената си деятелност, всяка философия се съгласява,
че той преди всичко трябва да се развива. Защото разумът обуздава дребните
пориви и кара всичко да влезе в рамките на доброто, така че да няма нещо, което
да противоречи на божествения порядък; който му се подчинява, ще прекара живота
си в блажено въздигане, но ако се опитва да му се противопостави, както казва
Платон в диалога си „Тимей“, „куц и недъгъв ще пълзи по пътя на живота, докато
най-сетне бъде върнат в подземното царство, ведно с присъщата си глупост.“
Разумът полага грижи и за тялото, и за душата ни и ги обединява.“
„Когато любовта на разума, който принадлежи към земните
неща, се издигне заедно с разсъдливостта до скритите тайни на неподправената
истина за божествените неща, тя се превръща в мъдрост и по някакъв начин излиза
от сферата на смъртните неща“ (4.XVII).
„В същото отношение, в което разумът превъзхожда сетивното
възприятие, той от своя страна бива превъзхождан от интуитивното разбиране,
както отбелязва Платон в „Държавата“. […] То
всъщност е най-висшата сила на духовната природа...“
„Има божествени истини, които стоят над всяко възприятие –
не само над човешкото, но и над това на ангелите. […] Интуитивното разбиране според Платон „е в ръцете на Бога и на
неколцина избраници“ (4.XVIII).
„Мъдростта произтича от интуитивното разбиране, защото то извлича
божествените истини от нещата, които разумът изследва, чийто вкус е приятен и
поражда любов в разбиращите души. […]
Затова отците отнасят научното познание към активното действие, а мъдростта –
към съзерцанието“ (4.XIX).
„Истината е светлина за ума и предмет на разума. Бог я вижда
универсално, а ангелите – на части. Но човекът, колкото и да е съвършен, зърва
истината само отчасти, и то в ограничена степен: колкото е по-съвършен, толкова
повече се стреми да я види“ (4.XXXIX).
Джон от Солсбъри (1120–1180),
Металогикон. – В: Пет средновековни философски трактата. Изд. „Наука и изкуство“, С.,
1989
Подбрал: д-р Деян Пенчев
