Деян Пенчев – Език и съзнание

Език и съзнание

Д-р Деян Пенчев

 

Езикът е притежание на всеки човек по рождение и е присъщ на човешкото същество по природа, като с това го отличава от останалите същества. Някои животни могат да имитират човешкия глас с определени думи, но не могат собствено да говорят на него, още повече – сами да измислят нещо.
 

Езикът е едно чудно свойство и неговият произход все още не е доказан убедително от съвременната наука. Той очевидно се получава от трептенията на гласните струни в ларинкса и има връзка с въздуха в белите дробове, като тези трептения образуват определен звук, който може да бъде чут със слуха. Но кое задава тези трептения, кое ги кара да трептят, кое им подава сигнали? Това са мозъчните импулси, които са сетивната дейност на човешкото мислене.
Гласът е материализирана мисъл и тази характеристика е останала в значението на старогръцката дума логос (λόγος), която означава както слово, така и мисъл. Всеки може да разпознае тази непосредствена връзка между гласа и мисълта, когато в определени моменти съзнанието му се насочи към това да забележи как движението на мислите се е превърнало в членоразделни думи, произнасяни сякаш от самата мисъл вътре в нашето съзнание. Често пъти, когато мислим, ние не мислим чрез слова вътре в нас, а мислите се носят като от само себе си. Но речем ли да насочим по някакъв повод съзнанието към самото него и да забележим дейността и съдържанието му, в този момент мислите добиват някаква своеобразна озвученост в нашето съзнание. Тук може да се направи разлика между понятията мислене и разсъждение – казано според горното: мисленето се извършва безсловесно, а разсъждението е словесно, вътре в нас, а също и членоразделно, като озвучен човешки говор.
 

Отношението мисъл–език е надсубективно, но субектно. То не зависи от предпочитанията, разбиранията или дейността на субекта, а е негова природна характеристика – природна, доколкото човек се ражда с нея, но не и изначално човешка особеност, доколкото човешкото същество я е придобило вследствие на своята еволюция. Така езикът е една обща особеност на хората, по същия начин, по който е мисълта. И тази особеност позволява на хората да общуват помежду си, вследствие на което – да се развива културата и цивилизацията. Появата на аналитичната философия през ХХ в., както и на различни философи, които обръщат голямо внимание на езика, и които извеждат цялото битийно многообразие от езика, се дължи на факта, че те не могат да осъзнаят, че мисълта си служи с езика като със свой инструмент, и че мисълта поражда самия език, а не обратното, нито пък тъждественото. Да приемем, че езикът създава мисленето и неговото съдържание, или че езикът е единосъщен с мисленето, означава да признаем, че нерегулираните трептения на гласовия орган сами, без някакъв формообразуващ ги принцип, се подреждат в определени свързани смисли и идеи, и още повече – че създават чрез това цели култури, цивилизации и човешки живот – нещо, което е абсурдно и парадоксално. Самото мислене е тази реалност, която прави човека по-съзнателен индивид, а не езикът взет сам по себе си. Колкото е по-богато мисленето на един човек, толкова е по-богат и езикът му, речевата му култура. Вярно е и обратното, но в по-малка степен – говоренето развива мисленето, затова в Древна Гърция и Рим реториката е била на изключителна почит. 

 

Дейността с езика развива и самото мислене, защото самото мислене се изявява чрез езика. Езикът е обективирана мисъл, първо, като нещо вътрешно в съзнанието и второ, като говор във външния, сетивен свят. Когато се срещаме с езика, когато чуваме езика, ние чуваме обективираната мисъл, или още по-точно – опосредстваната мисъл. Езикът е необходимото друго на мисълта.
 

Мисълта е налична в три форми: първо, като мисъл сама за себе си, когато мисълта осъществява мисловния процес без посредничеството на езика; второ, като мисъл, вътрешно говореща в съзнанието и трето, като мисъл, овъншностена като човешки говор. Когато науката логика се занимава със законите на мисленето, и когато съвременната логика извежда последните от законите на езика (и още повече, когато приписва това на Аристотел, което не е вярно в смисъла, който тя му предявява), тя описва точно законите на мисленето, които са сведими от тези на езика като негов посредник и инструмент. Тук ние сме напълно съгласни с Хегел, който казва: „Логиката е съзнание относно абстрактната дейност на чистия разсъдък“[1]. Но трябва да имаме предвид, че Хегел схваща логиката в нейната чиста пълнота (и пълна чистота), такава каквато трябва да бъде.
 

И така, накратко изведохме положенията, че езикът е опосредствана мисъл, и че както мисълта развива езиковите способности, така и самите занимания с езика развиват мисловните способности. По този начин се развива съзнанието на индивидите и чрез това човекът може все по-истински да субектира собствената си личност. Субектирането през езика ни води до законите на разсъдъка, или до чистата логика; субектирането през мисълта ни отвежда до законите на разума, или до идеите. Субектирането през езика често пъти води до софизъм, критикуван от Сократ, Платон и Аристотел; в Средновековието е битувало под формата на номинализъм, а в по-ново време се развива от съвременната логика. Субектирането през езика никога не трябва да спира при себе си и да разчита само на себе си, а трябва всякога да преминава в познавателната област на идейното мислене (субектирането през мисъл).
Езиковите занимания развиват логическите мисловни способности, т.е. разсъдъка, а от развитието на разсъдъка зависи развитието на разума. Езиковата подготовка е важен момент от цялостното развитие на личността, защото тя е изходен пункт, основа за следващите му занимания с интелектуалната и практическата дейност.
 

Така може да кажем, че езиковото развитие на човека способства за познавателните му способности. За личността е от съществено значение преди да се субектира през мисълта, да се субектира през езика, затова в училище се започва с изучаването на буквите. По същото време се изучават и числата, но тук трябва да отбележим, че заниманията с тях са неправомерно занимание в първите години на детето, още повече, когато са му предлагани за научаване по един абстрактен, математически начин, именно защото числата са схващани от съзнанието по един по-идеен начин, отколкото буквите. Абстракцията на числото е по-висша по сила от абстракцията на буквата, но и двете имат определен идеен статус, който може да бъде обект на разума сам по себе си, като тук само загатваме за прехода на абстракцията на буквата в идеята за буква и за връзката на последната с идеята за число, където двете се срещат закономерно в една обща по-висша идея.

Бележки
1. Хегел, Г. История на философията, т. 2. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 367.

Юни 2010 г.

Деян Пенчев. Философски статии. Издателско ателие Аб, С., 2019