„Земята, която грабливата зима лишила бе от красиви одежди, щедрата пролет дари с дъхава туника с цветя, за да не осквернява с окъсаните си дрипи взора на младата дева Природа. Като изкусен тъкач пролетта изтъка за дърветата нови одежди, та пришествието на девата да приветства. А дърветата коленичиха сякаш пред нея с коси, разпуснати като молители. И девойки от там появиха се и на тленния ден пищността те допълниха със светлика на своята хубост. Носеха те съдини от кедър, с миро напълнени, с аромати, взели названията си от тревите, от които са били извлечени. Сякаш данък изплащаха на Природата тези девойки и с даровете си сякаш благосклонността й искаха да спечелят. Нимфите на долините пълнеха с цветя царската колесница – бляскаше тя кърваво-червена от розите, ту снежнобяла от цветовете на лилиите. Флора охотно показваше своята риза изящна на девата. Тази риза тя бе изтъкала, за да заслужи прегръдката топла на своя съпруг. Отвърна се Прозерпина от брачното ложе в Тартар и се завърна в своята горна родина, понеже не искаше да пропусне пришествието на своята повелителка. Разбраха за него и земните твари, природата им го подсказа – и впуснаха се в игри и веселие. Така целия свят се стече да я посрещне и в надпревара се мъчеха всички да заслужат нейната благосклонност.“
Алан от Лил (1116–1202), Плачът
на Природата, проза II
Из Цочо Бояджиев. Историко-философски
изследвания, т. II,
Средновековие, част 1. Изд. „Изток-Запад", С., 2019, с. 432 (Ренесансът на XII век)
