„Природата управлява нашето раждане, тя ни дава баща и майка, братя и сестри, всички родствени отношения, място върху земята и най-накрая – обществено положение. Всичко това не зависи от нас, всичко това за профана е работа на случая; за философа-питагореец е неизбежно и непреодолимо следствие от предшестващи събития, наричани иначе „съдба” или „неизбежност”.
На тази подчинена природа Питагор противопоставя друга, свободна природа, която, използвайки първата като материал, може да изработва от нея по свое желание добро или зло. Тази втора природа се нарича сила или воля; тя се смята за ръководител на човешкия живот, определяйки неговото поведение относно елементите на първата природа.
Според учението на Питагор неизбежността и волята са две противоположни начала, които управляват материалния свят – местообитанието на човека. Тези две начала получават своята сила от висшата същност, която древните са наричали Немезида – „Управителката на съдбите”, а ние наричаме Провидение.
По такъв начин Питагор приема, че има неща принудителни и неща свободни, по отношение на човека, в зависимост от това дали зависят от необходимостта или от волята. Той поставя синовната почит към родителите към първата и приятелството към втората…”
Антоан Фабр Д’Оливе (1767–1825), Из Златните стихове на Питагор, коментар, ч. 5
