„Орфей хвърля в огъня на олтара благовонни растения. После взема абаносовият си скиптър, украсен на върха с бляскав кристал, застава близо до сфинкса и с дълбок глас призовава:
– Кибела! Кибела! Велика майко,
чуй ме! О, ти, изначална светлина, подвижен ефирен пламък, който винаги се носи
из пространствата, който съдържа гласовете и образите на всички неща!
Призовавам твоите бързоходни коне, блестящи от светлина! О, всемирна душа,
която поражда бездните и която засява слънца, о, ти, чието звездно наметало се
носи из Ефира, фина светлина, скрита и невидима за плътските очи! О, велика
майко на Световете и на Боговете, ти, която съдържаш вечните първообрази!
Древна Кибела, ела при мен! При мен! Заклинам те във вълшебния си жезъл,
заклинам те в моя договор със Силите, заклинам те в душата на Евридика!...
Аз те призовавам, теб, съпругата
с много лица, кротка и трептяща в огъня на вечната нощ. От висините на
пространствата, от най-далечните дълбини на бездните, отвсякъде ела, дотичай,
напълни тази пещера с излиянията си. Надари сина на Тайните с диамантена
твърдост и му позволи да види в дълбоките ти недра Духовете на Бездната, на
Земята и на Небесата.“
Едуар Шюре, Великите посветени, ч. II. Изд. „Евразия-Абагар“, 1991, с. 105
