Деян Пенчев – Изговореното слово

Изговореното слово

Д-р Деян Пенчев

 

Интересна е връзката между писаното слово и изговореното слово. При изговореното слово текстът се превръща от просто записани думи в могъщ метод за реално въздействие; той добива онтологически измерения и може да променя, да опосредства битието. Но за да стане това има една особеност, едно условие – текстът трябва да бъде четен, изговарян; думите трябва да бъдат произнасяни. За да има действие писаното слово, то трябва да бъде изговаряно. Говорното слово е по-автентична реалност от писаното. Ние преди всичко говорим, а не пишем; нашият дух има по-силна връзка със словото, отколкото с писането. Словото е например в Библейското писание, но то не е детерминирано от него, а е самостоятелно. Писанието е по-скоро носител, преносител на Словото; то е пазител на свещените думи и с негова помощ те могат да се разпространяват, и нещо повече – могат да достигат до всеки човек индивидуално. В тези моменти човек застава лице в лице със словото и чрез четенето достига до него, а чрез него и до Божественото Слово, до Логоса (Йоан 1:1). Човек чете Словото и то не заглъхва като звук в тишината, а говори в човека, в душата му; то се промъква в дълбоките кътчета на съзнанието и оттам работи. Това е тихият глас на Бога и той твори една кротка, вътрешна светлина в човека.
 

Изговореното слово създава онтологическа реалност, то е екстровертно по същността си. То се изговаря на глас и гласът обхваща пространството, въздухът се изпълва с енергията на думите. Енергията на словото прокънтява в етера и може да се пренася по него. Това слово излиза навън, търси обект за силата си, докато четеното слово намира обекта в самия субект на четенето, в самия човек, който чете. Затова, когато четем нещо написано, ние сме сами, заедно с написалия текста, но когато слушаме нещо, особено дадена лекция или беседа, ние сме заедно с всички останали слушатели в звука на словото; ние не го възприемаме изцяло индивидуално, както при четенето, а колективно, заедно с другите, които го слушат с нас.
 

Изговореното слово е реалност, която остава във времето и пространството за кратко след изговарянето си, но за сметка на това остава в етерната вечност, докато написаното слово може да остане за векове записано на хартия или дигитално, но когато изчезне носителят му, изчезва завинаги. Затова често пъти говорът е наситен с повече сила и духовна мощ, а този, който го чува, е по-облагодетелстван от останалите, защото го е чул в онтологическата му реалност.[1] В случая физическото дълготраене не е обозначение за положително качество, а за недостатък.
 

В говорното слово важна роля имат човешкият дъх и човешкият глас, чрез които се пренася духовната сила на думите. Както светлината прониква във въздуха и пространството, и ги насища със субстанцията си, така и човешкият дъх и глас се разпростира в тях. За силата на това влияние, особено когато е от висша индивидуалност, може да намерим примери в Йоановото евангелие: „И Исус пак им рече: Мир вам! Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас. И като рече това, духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух“ (Йоан 20:21-22), или при възкресението на Лазар: „Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън!“ (Йоан 11:43), а Павел споменава за силата на дъха във Второ послание към Солунци 2:8, но този стих има и друг, по-дълбок смисъл.

 

Бележки
1. Платон с право казва, че писаното слово е една сянка на „живото, одушевено слово на знаещия“. Вж. Платон. Федър, 276 а. – В: Платон. Диалози, т. 2. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982, с. 555.

Февруари 2012 г.

Деян Пенчев. Философски статии. Издателско ателие Аб, С., 2019