„Когато един философ съветва, напомня, убеждава, укорява или обяснява едно
положение от своите науки, а през това време слушателите му започнат от все
сърце, най-искрено да го отрупват с евтините си хвалебствения, нещо повече –
вземат, че се развикат и разлудуват, и възбудени от изяществото на фразите, от
музикалността на словото му, от ритъма и размера на речта му, се разчувстват,
развълнуват и разбеснеят, тогава да знаеш, че и ораторът, и слушателите му са
мошеници и че не философ говори там, а някой свирчо е надул флейтата си.
Ако словото му носи полза, пречиства душата и лекува заблужденията и
пороците, то неговият слушател нито може да се разсейва, нито има време за
обилни и обширни хвалби към учителя си. Какъвто и да е ученикът, стига да не е
съвсем пропаднал и безнадежден, той, слушайки напътствията му, неминуемо ще
изпита в себе си и ужас, и срам, и разкаяние, и радост, и възторг; у него ще се
сменят и изражение, и чувство в зависимост от това, доколко размишленията на
философа са докоснали съвестта му, в коя от двете части на душата му са попили
– в болната или в здравата.
Затова, най-мъдрият от поетите ни описва как всички, които слушали разказа
на Одисей за патилата му, скачат, викат и кряскат, а ги кротва смълчани и
онемели, като че ли ударени от гръм и зашеметени след неговия край, сякаш
упойващите звуци на Одисеевата реч са проникнали през ушите чак до гърлото и са
размекнали гласа им:
Рече така Одисей. Занемяха наоколо
всички,
в пълна омая седяха в голямата сенчеста зала.“
Гай Музоний Руф (I в. сл. Хр.), голям римски философ стоик, учител на
Епиктет, приятел на Аполоний Тиански
