Деян Пенчев – Философията на Свами Вивекананда

ФИЛОСОФИЯТА НА СВАМИ ВИВЕКАНАНДА

Д-р Деян Пенчев

        

         УВОД

В тази статия ще разгледаме идеите и разбиранията на индийския философ Свами Вивекананда (1863–1902). Ако искаме да обособим в културни параметри неговото творчество, можем да кажем, че той принадлежи към т.нар. бенгалски ренесанс, в който имат участие видни индийски мислители като Рам Мохан Рой, Дебендранат и Рабиндранат Тагор, Кешуб Сен, Ишвар Видясагар и др.

Вивекананда проявява силен интерес към философията, религията и литературата още като ученик, запознава се с теориите на Мил, Спенсър, Хегел и др., познава отлично индуизма и философията на Адвайта Веданта. Той обръща внимание и на други религиозно-философски системи, като например е много добре запознат с християнството и често цитира и тълкува различни цитати от Библия.
       За живота на Вивекананда се знае, че не е бил лесен, а изпълнен с лишения и трудности. След смъртта на баща му той е принуден да работи, за да издържа своето семейство, за известен период е ученик на индийския светец Шри Рамакришна (1836–1886), няколко години е монах и странстващ аскет (санняса) из Индия, след което дълго време изнася беседи в САЩ и Европа, като живее със своите последователи и ученици. Не създава семейство и няма потомство, а житейската му съдба се отличава със скромност и целомъдрие.

Свами Вивекананда става известен с участието си в Световния парламент на религиите, преди 120 години, по време на Чикагското изложение в САЩ през септември 1893 г., където пред многобройна публика за пръв път запознава цялостно западния свят с индийската философия на Веданта[1]. Със своите изказвания той добива широка популярност и дори в Русия след няколко години четат неговите съчинения. Лев Толстой изказва положително мнение за Вивекананда и за учителя му Шри Рамакришна, а Владимир Соловьов цитира по смисъл някои от чикагските изказвания на индийския философ в съчинението си „Оправдание на доброто“ (Соловьов 1999: 550–551).

РЕЛИГИЯ

Свами Вивекананда обръща сериозно внимание на това, че християнската религия е съгрешила много спрямо източните народи и насила се е опитвала да прилага своята вяра, ценности и социално устройство върху тях. Той заявява:

      „Всички тези логически умозаключения, всички тези купища метафизика, теологиите и церемониите може да са били много добри за своето време, но нека сега да опитаме да направим нещата по-прости“ (Вивекананда 1896а).

      Тук виждаме как един източен мислител издига идеята, че абстракцията на теологията вече не помага на хората в техния живот. За него:

         „Религията винаги е била практическа наука, и никога не е имало, нито някога ще има, каквато и да била теологическа религия. На първо място е практиката, а след това е познанието“ (Вивекананда, 1896б).

       Една теология за теологията, т.е. самоцелно разсъждение по теологически въпроси, независими и необвързани с действителността, за Вивекананда би било равнозначно на унищожение на изначалните принципи на теологията като божествено познание. За него религията трябва да предшества теологията, а не обратното. Теологията, т.е. науката за Божественото, трябва да добива, да систематизира и да разяснява познанието за това Божествено едва след като то е преживявано, опознавано и разкривано. Първо трябва да има познаване, за да има познание; първо е актът, действието, а след това – резултатът, заключението. И това за Вивекананда се отнася в най-голяма степен за религиозно-теологическата област. В нея основното трябва да бъде контактът с Божественото, а не умозаключенията за него. Последното той вижда особено изявено в съвременната богословска наука, която модифицира застрашително цялостната сърцевина на религията и религиозното изживяване. Той търси съдържанието на религията не толкова в теологията, колкото в непосредственото преживяване на религиозните истини, защото тъкмо то сякаш все повече липсва на световните религии, или поне в християнската. Той не отрича нуждата от рационално богопознание, но заявява, че първоначалото в религията е опитът, а след това интелектуалната рефлексия за него.

Философските схващания на Вивекананда са теоцентрични и се стремят към една единна концепция за религията.

        „Ако търсите универсална религия, която да важи за всеки, тази религия не трябва да бъде съставена само от частите, а трябва винаги да бъде техният съвкупен сбор и да съдържа всички степени на религиозно развитие“ (Вивекананда 1999: 97).

         Тази единност предполага отхвърлянето на всякаква партикулярност, която задава крайността на съществуването. Превъзмогването й става чрез себеотрицание, затова и той твърди, че това е „отреченост, която е истинското начало на религията“ (Вивекананда 1999: 53).

БОГ

Концепцията за единството в религията е следствие от схващанията за Бог като единство и средоточие на съществуващото. Понятието Абсолютно изразява най-пълно всичко, което може да бъде намерено в съдържанието на Божественото. За Вивекананда Абсолютното се изразява със санскритското понятие Брахман[2]. Той възприема това понятие от традицията на Адвайта Веданта и учението на Шанкара (788–820), като приема смисловото разграничение между Ниргуна Брахман, Абсолютът в себе си, независим и непознаваем от света, наричан също и Парабрахман, и Сагуна Брахман, Абсолютът като творец на битието, наричан още Ишвара[3]. Вивекананда има разбиране за Абсолюта в себе си, за Ниргуна Брахман като аспект на Брахман. Според него той сам по себе си никога не може да бъде познат изцяло от човешкия разум. Той е непостижим за човешките ментални способности. 

       „Той не може да бъде познат, той винаги е Непознаваемият“, казва Вивекананда (Вивекананда 1999: 88).

 Като изпълнен с качества обаче Абсолютът може да бъде познат и обхванат от човешкия разум, макар и не в тоталната си пълнота. Човек познава проявленията на Бог, а не самия него в непосредствената му същина. За него Абсолютното в неговия най-висш аспект може да се достигне не с рационалното познание, а с това, което може да се нареча мистическо познание и което е отвъд умствените и сетивни способности на човека. Мистическото познание не спира при върховенството на разумното познание, а минава отвъд неговите предели, в понятието за интуиция, сливайки се познавателно със самата същина на познаваното. Това познание има за своя същност, за свой метод съзерцанието, т.е. интуицията. С него, в него човек може да изживее Абсолютното, а след това може да го характеризира с помощта на разума си. По такъв начин с понятието за мистическо не се отхвърлят рационалното и сетивното познание, а те се субординират, като в цялостния момент на познание имат роля и трите типа познание. Вивекананда нарича това духовна интуиция или виджнана, висше познание (Вивекананда 1900а). „Пълната зрялост на разума е интуицията“, отбелязва той (Вивекананда 1895), но това висше познание не е само по себе си нито само интуиция, нито разум, нито инстинкт и „най-близката до него дума е всезнание“ (Вивекананда 1900в). 

       „Бог е повече от познаваем“, твърди индийският философ, и „той е нещо още по-висше от това да бъде познат, това е, което се има предвид, като се казва, че Бог е непознат и непознаваем“ (Вивекананда 1999: 88).

ПОЗНАНИЕ

Вивекананда приема, че обикновеното, рационално или сетивно, познание винаги обективира всичко, към което се насочи. То прави крайно всичко, до което се докосне; то оформя в своите понятия всяко нещо и така го ограничава, дава му определения, които са граници на неговото познаване. Затова и всяко познание е ограничение на човешкия дух. Като действа така, то прави Бог различен от познаващия, т.е. прави го обект на себе си, докато обаче Бог е винаги „Вечният Субект на всяко нещо“ (Вивекананда 1999: 89), той не е нещо отделно от света на субекта или обекта, защото е тяхна същност: „Той е същината на нашите души, ние не можем да го проектираме извън себе си“ (пак там).

Разбирането на тези определения ще даде и синтеза на цялостното богопознание в истината. Затова и Вивекананда поставя истината като главна цел пред всяко познание и като краен завършек на всяко човешко стремление. Истината обединява всяко различно познание и затова е център и връх на мисловната дейност.

ЧОВЕШКИЯТ ДУХ И БИТИЕТО

Във Веданта философията на Вивекананда Атман човешкият дух е единосъщен с Брахман, Абсолюта. Цялата вселена, заедно с човечеството, е била излъчена от Брахман и придвижвайки се напред, тя пак ще се завърне към този източник, от който е излязла (Вивекананда 2009: 224). Атман е Брахман, това е древната индийска мъдрост, която отъждествява субективния дух с обективния Бог. Но за Вивекананда и Адвайта Веданта, както казахме, Бог е едновременно субект и обект, т.е. той присъства във всички проявления на битието, той е битието, но неговата същност не се изчерпва със съдържанието на понятието за битие.

Обективното битие за Вивекананда и Адвайта няма реално, субстанциално съществуване само по себе си. То няма същност, защото източникът на същността не е в него, а в Брахман, който го поражда. Затова и всичко извън Брахман няма същност, но понеже няма и не може да има нищо извън Брахман, то за всичко се признава, че има същност само когато се достигне до познанието, че всичко е Брахман и че Атман е Брахман. Хипостазирани сами по себе си и вселената, и природата, и човекът нямат реалност в истината, защото са само проявления на Реалния и Истинния. Заблудата за тяхната хипостазирана уникалност е мая, илюзията, че нещо конкретно съществува, посочването, че нещо е. Тази феноменалност на съществуващото обаче е винаги недействителна, доколкото и докато й се отказва тъждество с Брахман. Признае ли й се такова, тя вече не е феноменалност сама за себе си, която е разкрита като илюзорна, а се осъзнава като сила на субстанциалния Абсолют, като самия него в тоталността му.  
      Тук е една от разликите между философията на Вивекананда и философията на някои други мислители, като тази на руския философ Владимир Соловьов (1853–1900). Индийският философ се придържа към източната мъдрост на Веданта и за него е важен само този безкачествен Брахман в единството на съществуването си, докато всичко останало се обявява за илюзорно, нереално и крайно. Соловьов обаче приема, че този предикатен, наситен с качества обективен свят, тъкмо като проявление на Абсолютното, може и трябва да бъде познат. Това познание обаче не трябва да бъде самоцелно за феноменалното битие, защото така се отива в едностранчивостта на материалната наука, не трябва обаче и да му бъде отказана познавателност, защото така се оказваме в друга едностранчивост, тази на религията. Истинското познание е това, което обединява световете – тези на явленията и тези на същностите. Бог и битие, едно и всичко, това е синтезът на върховното познание. Соловьов признава изключителността на източната философия в познанието на Бог, но признава и правото на Запада да има свое познание върху множествеността на това всичко (Соловьов 2006: 301–302). Единството на познанието ще бъде постигнато тогава, когато човек започне да познава всичко чрез и през идеята, че не може да бъде познат Бог, ако не се познава и това всичко, както и че не може да се познава истинно това всичко, ако не се познава самият Бог – Единното. Условието на всеединството е цялото познание да има за свой център Абсолютното и да се самоопределя само и единствено в неговата същина, а не обособено, както прави западната цивилизация.

ЛЮБОВ

Различното отношение на Запада и Изтока може да се открие и в етическата сфера. Западният човек се е фокусирал главно във взаимоотношенията спрямо себеподобните и се стреми да прилага нравствените си норми в социалната област като положение един към друг, спрямо евангелската заповед за любов към ближния (Йоан 13: 34). Източният човек, и главно индиецът, прилага повече любовта към Бога. Вивекананда съветва:

         „Изхвърлете от ума си идеята, че можете да направите нещо за света. Той не чака помощ от вас. Абсолютно нелепо от страна на всеки човек е да си мисли, че е роден, за да помага на света. Това е просто гордост, това е егоизъм, който се представя под формата на добродетел“ (Вивекананда 2008б: 95).

       Той настоява, че първата и върховна цел на човека не трябва да бъде нито доброто, нито любовта, нито социалното устройство, нито семейството, а Бог. Отношението към Бог предшества отношението към другите и другото. Затова и за ведантиста богопознанието (брахмавидя) е най-необходимата човешка дейност, защото само чрез познанието на тъждеството на Атман с Брахман човек може да достигне съвършенство и освобождение (мукти). Постигането на това познание, т.е. постигането на единството, ще обезсмисли всички останали частни цели, стремежи, копнения и борби на множествеността (Вивекананда 2009: 200–201). Познанието се приема за най-висшата добродетел и Вивекананда отбелязва, че дарът на знанието е по-важен от този на дрехите или храната (Вивекананда 2008б: 44). „Невежеството е изворът на всички злини и нещастия, които виждаме“ (пак там: 45). „Целта на човечеството е знанието. Това е единственият идеал, който източната философия поставя пред нас. Не удоволствието е целта на човека, а знанието“ (пак там: 9). Който различи (вивека) илюзорната заблуда (мая) от истината (сатя) и който върви от незнание (авидя) към знание (видя, джнана), достига истинската реалност (сат), истинското познание (чит) и истинското блаженство (ананда) – сатчитананда.

 Вивекананда приема, че освен интуитивното, мистическо познание на непосредствеността на Божественото битие, и любовта е особено важна като същностна човешка способност. В отношението си към Висшето човек е не само джнана, познаващ, но и бхакта, обичащ. Вивекананда е посветил много лекции на тази дълбока връзка между човека и Бога в любовта. За него знанието е иманентно свързано с любовта и когато са истински, те се съгласуват взаимно (Вивекананда 2008а: 14). Той счита, че любовта към Бога е най-висшето проявление на любовта и дори съпружеската любов трябва да има основанието си в нея. Единението на обичащите се може да бъде само в Бога.
           За любовта той казва:

        „Най-възвишената мисъл, която може да изрази Бог, най-извисената идея, която човекът е способен да проумее по отношение на него, е идеята, че Бог е любов“ (Вивекананда 1900б).

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Свами Вивекананда е философ, който има редица значими идеи по ред философски и религиозни теми. Той проблематизира най-фундаменталните въпроси на познанието и търси техните отговори в едно по-всеобхватно разбиране за битието и човека. Принцип, според който истината се разкрива в живота, той намира в синтеза, във висшето съединяване на философските прозрения, които не остават при своето абстрактно теоретично положение, а се осъществяват в практическата сфера като житейски резултат на своето приложение. Неговият живот е реално въплъщение на неговата философия и тук биографите има какво да кажат.

Вивекананда е смятал, че е възможно да се осъществи цялостен синтез на философските концепции. Той твърди, че: 

      „Индийските философи не се ограничават само до отделното. Те хвърлят бегъл поглед на отделното и намират обобщени форми, които съдържат всички отделно обособени неща. Търсенето на всеобщото е единственият стремеж на индийската философия и религия. […] През цялата си история индийският ум е бил насочен към това единствено търсене на всеобщото във всичко – в науката, в психологията, във философията, в любовта“ (Вивекананда 2008а: 97, 98).

   С подобни думи той може да бъдат нареден до тези, които са пример за пророческите думи на Хегел относно една необходима философия на абсолютното знание: „В света настъпи нова епоха“ (Хегел 1982: 609).

ПРИЛОЖЕНИЕ

        

 СВАМИ ВИВЕКАНАНДА

(Кратка биография)[4]

Свами Вивекананда (12.01.1863 – 04.07.1902), роден с името Нарендранатх Датта, е индийски мислител, добре познат в своята страна и по света, но в западната философия остава не толкова изследван и популярен. Той представя главно древната философска система Адвайта Веданта, развита от знаменития индийски философ Шанкара (788–820).

Вивекананда добива известност с участието си в Световния парламент на религиите, събитие, организирано в рамките на мащабното Колумбово изложение в Чикаго по случай 400 години от откриването на Америка[5]. Дотогава той бил един млад индиец, учил в британски колеж в Индия, който според биографите бил много талантлив във философското си и религиозно образование, изявен певец, музикант и спортист. Изучавал и се вълнувал от западните теории на Мил и Спенсър, като на последния дори пратил писмо, а също и бил добре запознат с ученията на Спиноза, Кант, Хегел, Конт, Дарвин и др. Членувал за известно време в прогресивното общество за обновление на Индия Брахмо Самадж и познавал неговите водачи Дебендранат Тагор и Кешуб Сен. Директорът на колежа, в който учил, д-р Уилям Хейсти, преводач на Кант, Шлайермахер и Хегел, казал за него: „Досега не съм срещал младеж с подобен талант и възможности, дори и сред студентите по философия от немските университети“ (Ишеруд 2008: 236). Вивекананда бил духовен ученик на Шри Рамакришна, самобитен индийски мистик и светец от периода на Бенгалския ренесанс, за когото се изказват уважително Ганди, Толстой, Неру и Далай Лама, и за когото Тагор пише специална поема в негова чест, а Ромен Ролан, Макс Мюлер и Раджагопалачари му посвещават самостоятелни биографични съчинения.

 От 1888 г. до 1893 г. Вивекананда е странстващ монах из цяла Индия, като носел със себе си само една тояга, съд за вода и любимите си книги Бхагавад Гита и Подражание на Христа от Тома Кемпийски, като от последната превел няколко глави на бенгалски език, които по-късно били публикувани. В пътуванията си той опознавал живота на сънародниците си и се срещнал с няколко махараджи, разяснявайки им нуждата от народна просвета, образование и наука. В края на 1892 г. стигнал до най-южната част на Индия – нос Канякумари, където на една скала в морето медитирал три дни за съдбата на своята родина. Днес там се издига храмов комплекс в негова чест (Vivekananda rock memorial) – туристическа атракция за посетителите, – построен по инициатива на местните жители с помощта на индийското правителство.

През 1893 г. махараджите на Рамнад и Кхетри го помолили да замине за Чикаго за да представи индийската философия и религия на световния конгрес и финансирали неговото пътуване. Махараджата на Кхетри му дал името Вивекананда, което се превежда Блажен в различаването. На 11 септември същата година индийският философ говорил пред конгреса и добил широка популярност сред народа, научните кръгове и пресата. Останал няколко години в САЩ и Англия, където изнесъл много лекции в различни градове, университети, колежи, църкви и частни домове. На 25 март 1896 г. изнася лекция за философията на Веданта в Харвардския университет. Оттам, както и от Колумбийския университет, получава покани да оглави катедрите по източна философия, но отказва с обяснението, че е дал обет за монашество. След завръщането си в Индия през 1897 г. бил посрещнат като национален герой от хиляди хора и били построени няколко арки и колони в негова чест, по случай небивалия му успех на Запад. По-късно отново посещава Запада. Умира на 04.07.1902 г. в Индия.

Събраните съчинения на Вивекананда са в 9 тома, които съдържат многобройни лекции, записки, поеми, писма, преводи и интервюта, както и статии от американския печат за неговата дейност. Главните му съчинения, съставени от лекции, са Джнана йога, Бхакти йога, Карма йога и Раджа йога, Вдъхновени беседи, Лекции от Коломбо до Алмора, Практическа Веданта и др.

Сред личностите, които са се срещали с Вивекананда, са учените Никола Тесла, Лорд Келвин и Херман фон Хелмхолц, които са били слушатели на негови лекции, известните изследователи на Изтока Макс Мюлер, на когото гостувал в Лондон, и Пол Дойсен, както и Уилям Джеймс, Робърт Ингерсол, актрисата Сара Бернар, оперната певица Емма Калве, писателят Жул-Боа, индустриалецът Джон Рокфелер, теософът Ани Безант и др. Махатма Ганди пише, че е чел задълбочено неговите съчинения, Рабиндранат Тагор казва, че за да се познае Индия, трябва да се изучава Вивекананда. Субхас Чандра Босе, Раджагопалачари, Бал Тилак, Шри Ауробиндо, Индира Ганди, Чарлз Андрюс и др. изказват почитанието си към него, а Ромен Ролан написва и биография за живота му[6]. На рождения му ден – 12 януари, в негова чест Индия отбелязва своя Национален ден на младежта от 1984 г. насам. Също така Вивекананда дава идеята на индийския милионер Джамшеджи Тата да създаде Индийския научен институт, един от най-големите в страната. За Вивекананда е направен и филм през 1998 г. от големия индийски режисьор Г. В. Ийер.

В края на октомври 1900 г. Вивекананда се връща с влак от Европа към Индия и минава през земите на България. Ето какво е записал той по този повод:

      „През целите Сърбия и България вие намирате къщи от кал и хора, облечени в парцаливи дрехи, и купища мръсотия – и аз бях почти склонен да смятам, че се бях върнал обратно в Индия. […] Европейците се смеят на сърбите и българите, и се подиграват на техните грешки и недостатъци. Но дали не могат те да постигнат всичкия пропуснат опит, след толкова години робство? Грешките са предназначени да се извършват – да, дори и стотици пъти, – но чрез тези грешки те ще се поучат и ще ги поправят, когато имат знание“ (Vivekananda 1900).

ЛИТЕРАТУРА

Вивекананда, С. 1893. Религията не е крещящата нужда на Индия.

Вивекананда, С. 1895. Вдъхновени беседи (09.07.1895).

Вивекананда, С. 1896а. Практическа Веданта (12.11.1896).

Вивекананда, С. 1896б. Практическа Веданта (18.11.1896).

Вивекананда, С. 1900а. Бхакти или отдадеността на Бог.

Вивекананда, С. 1900б. Идеалът на универсалната религия.

Вивекананда, С. 1900в. Санкхя и Веданта.

Вивекананда, С. 1999. Джнана йога. София: Одисей.

Вивекананда, С. 2008а. Бхакти йога. София: Шамбала.

Вивекананда, С. 2008б. Карма йога. София: Шамбала.

Ишеруд, К. 2008. Рамакришна и неговите ученици. София: Гуторанов и син.

Соловьов, В. 2006. Философски начала на цялостното знание. В: Соловьов, В. Кризата на западната философия. Съчинения в 5 тома, т. 1. София: Захарий Стоянов.

Хегел, Г. 1982. История на философията, т. 3. София: Наука и изкуство.

Чатерджи, С., Датта, Д. 1995. Увод в индийската философия. София: Евразия.

Четанананда, С. 1997. Свами Вивекананда – биография.

Nikhilananda, S. 1989. Swami Vivekananda: A Biography.

Vivekananda, S. 1900. Memoirs of European Travel II.

---

[1] Трябва да се отбележи, че Вивекананда, за разлика от други, не е създател на някакъв вид ново учение или йога течение, а е продължител на Адвайта Веданта и е философ в рамките на тази традиция. С това той и неговата философия се различават коренно от много други индийски или параиндийски движения, появили се през ХХ век.

„Вивекананда е първият известен индуски мъдрец, който се отправил на запад, за да изложи източната мисъл пред Световния парламент на религиите, организиран по време на Световното изложение в Чикаго през 1893 г. Своята първа лекция той открил с обръщението „Братя и сестри от Америка”, с което предизвикал двеминутните аплодисменти на публиката, свикнала с уводната фраза „дами и господа”. […] Пристигането на Вивекананда в САЩ бележи началото на интереса на Запада към индуизма не просто като екзотична чудатост на Изтока, а пълна с живот религиозна и философска традиция. […] В периода 1894–1896 г. Вивекананда успешно запознал Запада с Йога и Веданта, изнасяйки лекции из Америка. Организирал безплатни частни уроци за стотици ученици в собствената си стая, започвайки в Ню Йорк през 1895 г. По-късно основал центрове по Веданта в Ню Йорк и Лондон, изнасял лекции в големите университети“ (Вивекананда 2008б: 137, 145–146).

       Интерес представлява това, че Свами Тригунатитананда, един от сподвижниците на Вивекананда, построява в Сан Франциско първия индийски храм на Запад, завършен през 1906 г., само няколко месеца преди голямото земетресение в града през същата година, като храмът по чудо остава невредим и незасегнат, въпреки опустошителните разрушения наоколо.

[2] На английски Вивекананда използва думата God, Бог. За нейната употреба, вж. Вивекананда 1999: 171–172.

[3] Вж. повече във: Вивекананда 2008а: 19, както и в: Чатерджи, Датта 1995: 325.

[4] За написването на това изложение са използвани биографиите на Вивекананда от Свами Четанананда (Четанананда 1997), Свами Никхилананда (Nikhilananda 1989) и Кристофър Ишеруд (Ишеруд 2008).

[5] На същото изложение е присъствал и българският писател Алеко Константинов, който описва след това впечатленията си от Новия свят в пътеписа „До Чикаго и назад“, донесъл му литературна известност.

[6] Ромен Ролан казва за Вивекананда: „Неговите думи са велика музика, фрази в стила на Бетовен, вълнуващи ритми като маршовете на Хендел“ (Nikhilananda 1989).

Текстът представлява собствена авторска редакция на статията на д-р Деян Пенчев Владимир Соловьов и Свами Вивекананда – религиозно-философските възгледи на двама братя по дух, сп. Философски алтернативи, кн. 4/2013, публикувана и в книгата Философски статии, "Издателско ателие Аб", С., 2019, на Деян Пенчев..