Д-р Деян Пенчев
Трактатът За щастието на големия ренесансов философ Марсилио Фичино (1433–1499) е написан, както казва самият той, по вдъхновение и предложение от неговия приятел и покровител Лоренцо Медичи, на когото е и посветен в частност. Двамата приятели са разсъждавали по въпроса за щастието и достигайки до сходни позиции и аргументи Лоренцо предложил той да напише схващанията си във вид на поезия, което и сторил, а Фичино от своя страна да направи същото, но в проза, което той осъществил в едноименния си трактат, който ще разгледаме тук.
Трактатът е кратък по обем, но предвид съдържанието си – въпроса за щастието – обхваща не само темата за етиката и морала, но и навлиза в метафизичните и теологични дълбини на познанието по този въпрос. По структура напомня една утвърдена схема на трактатния жанр, която се използва от Тома от Аквино, Пико делла Мирандола и др., и която има корените си от Аристотел и Платон. В началото се излагат и анализират схващанията по даден въпрос от други мислители, след което философът представя своите основни виждания и ги защитава, развивайки аргументацията си съобразно своята трактовка.
Още в самото начало Фичино поставя основната философска теза, от която ще разгърне изложението си, и тя е, че: „Щастието се състои по-скоро в действието на волята, нежели на интелекта“[1]. Тази отправна теза показва, че темата ще се върти не толкова върху това какво точно е щастието и как се изразява, а по-скоро върху това какво е то не от гледна точка на външната му определеност, а от тази на вътрешната му принципност и същина, т.е. какво е щастието само по себе си. Това обаче веднага може да ни заблуди, че щастието ще се разглежда като една хипостазирана същност, чието естество ще бъде анализирано откъснато от всичко останало, което обаче няма да е вярно във философската парадигма на Фичиновата философия, а и въобще за цялата Ренесансова философия, тъй като тя не мисли нещата собствено отделени и съществуващи сами по себе си, без досег с нещо останало, т.е. безусловни и непосредствени, тъй като това може да бъде само Бог във всемогъществото си, а нещата се мислят винаги съотнесени спрямо човека, т.е. насочени и свързани антропологически и онтологически в една единна цялост.
При все, че още в началото е казано нещо съществено за щастието – че то произтича от действието на волята, Фичино продължава с разглеждане не на това какво е щастието, а по-скоро къде можем да го открием. Ние ще разберем повече за същността на щастието тогава, когато извървим пътя до него, т.е. когато можем да го поставим на правилното място в системата на световните явления. Затова той започва с изброяване и кратко обсъждане на това, къде може да бъде потърсено щастието и в какво може да се състои то.
Следвайки Аристотел и Тома, Фичино разглежда различните видове блага за човека, които могат да бъдат: блага на съдбата, на тялото и на душата. Последователно отхвърля възможностите и на благата на съдбата, и на благата на тялото да съдържат същността на щастието в себе си, като дава разностранни примери от историята, свързани с исторически личности и техните заблуди в преценката им за щастието. Така например Цезар смятал, че висше благо е властта, но от нея произтичат множество грижи и врагове, което противоречи на условието да бъде върховно благо и оттам – същност на щастието[2].
Този и други подобни примери са свързани или със социалния живот, или с външния живот на човека – съдбата и тялото, т.е. богатството, честта, благоволението, властта, силата, здравето и красотата. Всички те обаче имат една вътрешна причина и тя произтича от душата. Затова и третият вид блага за човека са благата на душата. На тях Фичино обръща повече внимание и следвайки Платоновата традиция ги дели на прилежащи на неразумната част на душата и на разумната ѝ част. Първата е свързана повече с тялото и неговите страсти, и подлежи на неговите промени и рискове, затова не може да бъде истинно благо, нито пък да предоставя на човека същинното му щастие. Ако щастието е в насладата на сетивата, то те са толкова изменчиви и непостоянни, че тази наслада постоянно ще се губи, ще създава и ще следва един свой порочен кръг на незадоволеност и пропадане отново в наслаждения, от което ще страда както самото тяло, така и душата на човека. Затова и няма как щастието да пребивава в тази част на душата.
Следователно, трябва заедно с разсъжденията на Фичино да кажем, че щастието не може да се намери нито вън от човека, в благата, предоставяни от съдбата, нито в тялото му, защото и то се явява нещо непостоянно и менящо се, т.е. несъвършено, от което става ясно, че не може да бъде същностна част на човека, понеже тя трябва по презумпция да бъде нещо цялостно и висше. А такава е именно душата в разумната си част, устремена към най-висшето – Бога. Тук щастието може да намери по-голяма сполука да се осъществи, защото в разумната част на душата откриваме способности като паметта, проницателността, решителността и смелостта на волята.[3] Но Фичино изтъква, че и те не могат да бъдат съвършени качества, защото могат да се използват както за добро, така и за зло, а щастието е свързано, трябва да признаем, с доброто и положителното.
Правейки тези описания Фичино имплицитно разграничава щастието от другите възможни ефимерни варианти на щастие, като насища всеки с определените му характеристики. Така щастието произлизащо от съдбата ще има само външните форми на същността си, но няма да има и вътрешните, ще бъде непълно, следователно при него не може да се говори за цялостно щастие. То ще е едно илюзорно, ефимерно щастие. Такова и е щастието на тялото – душата остава незадоволена, а тя може да стане пълноценна, само когато продуцира своето съдържание, т.е. когато не се влияе от нищо външно и нищо ограничаващо я в себе си. Това е и собствено щастието на душата, но и то е непълно, ако го вземем обобщено. Тук Фичино се придържа към неоплатоническата визия на Плотин за трите типа хора, които търсят щастието – едните в сетивното, другите в надсетивното, а третите в най-духовната област, въздигащи се към отвъдното[4]. Този трети тип е най-близо до щастието и до неговото съзерцание. Плотин казва:
„Нещастен е не този, който не се е добрал до прекрасните цветове и тела, до власт, почетна служба или царски трон, ами този, който е лишен от единственото, за постигането на което е нужно да се отречеш и от царския трон, и от цялата власт над земята, моретата и небесата, та, изоставяйки и презирайки всичко това, да се обърнеш към Първото и да го съзреш.“[5]
Това съзиране на Първото е тъкмо това съзерцание, което платониците определят като най-висше щастие и благо за човека, защото Бог е, казва Фичино: „причина на причините“[6], „природа на природите“[7] и „светлина на светлините“[8].
Но съзерцанието за Фичино, което е действителното, най-висше съзерцание на истината, не е интелектуалното съзерцание. Той приема, че съществуват два акта на душата спрямо Бог – този на интелекта и този на волята. С интелекта човекът познава Бога, а с волята му се радва и го обича. Първото той определя като съзерцание, а второто като радост, казвайки, че:
„Радостта превъзхожда съзерцанието, защото колкото по-голяма е заслугата ни пред Бога в тоя живот, доколкото го обичаме, а не доколкото го изучаваме, толкова по-голяма ще бъде в отвъдния наградата ни за любовта, а не за изследването.“[9]
Като свързва волята с любовта Фичино следва Тома, който казва, че: „Първото движение на волята и влечението е любовта“[10].
Тук разбираме естеството на това, което още в началото на трактата Фичино оповести чрез тезата, че щастието в най-съвършената си степен се състои във волята, а не в интелекта. Любовта към Бога е най-голямото щастие, защото в нея живеем живот реално отдаден на Бога. Ние се съединяваме с Бога чрез любовта си към Него, а не чрез познанието си, казва Фичино[11]. Познанието, т.е. интелектът, интелектуалното съзерцание, ни води до там, докъдето нашите интелектуални способности могат да стигнат. Чрез него ние ограничаваме Божието естество до нашите възможности, затова няма как то да е пределът на съвършенството, което може да се достигне от човека.
Това съвършенство е възможно при любовта ни към Бога, защото в нея и чрез нея ние се сливаме с Него и пребиваваме в Едно с Него. Така ние „разширяваме ума до безмерните широти на божествената благост“[12]. Чрез интелекта ние достигаме до границите на нашето познание, което наричаме съзерцание на Бог, а с любовта и волята си към Него, ние достигаме до същинския, безкраен Бог и съзерцанието Му е радост не толкова от самото съзерцание, колкото от самия съзерцаван Бог[13]. Това е и истинското щастие и блаженство на душата.
Бележки
[1] Фичино, М. За щастието. – В: Фичино, М. Малки трактати. Изд. „ЛИК“, С. 2002, стр. 77.
[2] Вж. пак там, с. 77–78.
[3] Пак там, с. 79.
[4] Вж. Плотин, Енеади, V, 9, 1. Изд. Изток-Запад, С. 2005.
[5] Пак там, I, 6, 7, с. 70.
[6] Фичино, М. Пос. съч., с. 80.
[7] Фичино, М. Въведение в Платоновата теология. – В: Фичино, М. Малки трактати. Изд. „ЛИК“, С., 2002, с. 25.
[8] Пак там, с. 21.
[9] Фичино, М. Пос. съч., с. 81.
[10] Тома от Аквино. Сума на теологията, ч. 1, в. 20, р. 1, Изд. „Изток-Запад“, С., 2003, с. 374.
[11] Фичино, М. Пос. съч., с. 82.
[12] Пак там, с. 84.
[13] Пак там.
