Учението за
битието при Плотин в известни отношения е близко до основната идея във
философията на Парменид, а именно, че мисленето и битието са тъждествени. Умът
и съществуващото, казва Плотин (Енеади, V, 4, 2) (1), са едно и също. И още повече – умът е
самите предмети, и е един с тях. Но как умът е тъждествен със съществуващото?
Ако приемем, че имаме ум, който мисли нещата извън себе си и съществуване,
което позволява да бъде мислено, имаме непременно противоречие, защото умът
няма къде другаде да мисли съществуващото освен в себе си. Самите предмети в
съществуващото няма къде другаде да отдадат образите си освен в ума. Само чрез
ума ние можем да мислим и да осъзнаваме битието, а това означава в ума, вътре в
него, т.е. самият ум е битието и те са едно цяло, а не две отделни, обособени
реалности, както един непредпазлив разсъдък би предположил. Защото откъде ще
дойде съзнанието за предметите, ако те не са в самото съзнание, в самия ум? Ако
предметите не са в ума, значи те трябва да бъдат възприемани с нещо различно от
ума и извън него, а всеки миг ни показва, че това е принципно невъзможно. Или
мислим предметите с ума, или въобще не мислим за тях, защото мисленето е акт
единствено на ума и от ума. Така умът е нещо самотъждествено и цялостно, той
събира в себе си множествеността на съществуващите неща, които „лежат” (V, 9, 8) вътре в него. Затова и
умът е наречен „един-много” (V, 1, 8;
V, 4, 1), защото е именно и едно и много, като ние не можем да мислим тази
еднаквост нито като сбор, нито като натрупване, а само като чиста
тъждественост, като отделна цялост, т.е. ипостаса.
Тази ипостаса
е вечно битие. За нея не можем да говорим в минало време, нито в бъдеще, защото
в нея никога няма ставане, тя във всички положения е винаги себе си. Не можем и
да я определим като пребиваващо в сегашното, защото умът е вечно съществуващ.
Затова и светът няма нито начало, нито край и е вечен, и несътворим във
времето. Оттук философският въпрос за нищото и небитието въобще отсъства като
възможност за трактовка и признаване във философията на Плотин. Единственото
нищо, което можем да открием при него, това е злото. Злото е „ейдос на несъществуващото” (I, 8, 3).
Злото е мислено като невъзможността дадено нещо да придобие форма, като ущърбеност
на материята сама по себе си да се осъществи, а винаги трябва да бъде
определена от формата, за да придобие битийност. Така, тази безформеност е зло,
а „злото е материята” (I, 8, 8).
Следователно, можем да открием небитието именно като материя, като зло (дори
тези две понятия са тъждествени в онтологическия и моралния си признак).
Битието и небитието не са поставени равночинно, а са положени едно под друго,
като можем и трябва да открием битието като сàмо битие, защото самото то задава
себе си и сàмо със самото него и единствено с него можем да оприличим кое би
могло да бъде определено като небитие, така както умът може да изкаже себе си,
че е ум, само ако действително е такъв.
Трябва да
кажем обаче, че за Плотин освен тази материя мислена като зло, има и още една
материя, която той разглежда в Енеада II, глава 4. Тази материя се намира в
умозримия свят и е различна от материалната съставност на телата. Тя е по-фино
мислена материя, по-висша материя и се съотнася към мисленето, а не към
чувстването. Понеже в умозримия свят са ейдосите и понеже той е, както казахме,
и един и много, значи трябва да има нещо в него, което да бъде разделяно, нещо
което да бъде индикатор за множествеността на пребиваващите в ума форми. И
точно това разделяне в мисълта е дълбочината на битието, защото, казва Плотин: „Дълбината на всяко нещо е материята; тя
затова е напълно тъмна, защото светлината е логос и ум” (V, 4, 5). Тези
умозрими форми притежават живот, изпълнен с разум и са съществуващи,
идентифицирани със светлината, носител на живота и показател за енергия и сила.
Докато при сетивната материя същностите са ограничени и се превръщат в нещо
мъртво, когато възприемат външен вид, затова и всяка материя е относително
тъмна. Обаче въпреки разделеността на тази умозрителна материя, умозримият свят
си остава единен, Умът е неразделим, защото ейдосите в него са неделими.
Делимостта е афект само на материята, казва Плотин. Следователно, той мисли в
известно отношение и умозримия свят като съставен от форми и материя, като това
показва опитите на Плотиновата философия да обедини тази на Платон и Аристотел
в своята. Диалектиката на двете материи е засвидетелствана пределно ясно от
Плотин: „Умозримият свят е в някакъв
смисъл напълно и безотносително неделим, ала в друго отношение той е по някакъв
начин делим” (II, 4, 4).
Материята като
зло е сетивната материя, материята на телата, на плътта, на цялата разгърната
материалност и вещественост на света, но мислен като низхождащ, десцендиращ,
най-нисш аспект на действителността. Затова тя е зло и беднота на форми, защото
е толкова ниско положена долу, в сравнение с най-реалната действителност, която
е истина, че според него дори не трябва да й се обръщат толкова внимание и
грижи. Самият Плотин, както научаваме от ученика му Порфирий, се е срамувал от
това, че има тяло и не е обръщал много внимание на телесното си битие. Дори
отказва да му бъде направен портрет, вероятно защото е считал, че ще бъде
унизително за него да даде телесната си форма на материята. Та нали така
образът на Плотин няма да пребивава само и изцяло в умозримия свят, т.е. в
по-достойния, ами ще остане и в сетивния, материалния, където всяка новост е
всъщност ново допълнително оформяне на най-ниския, редуциран етаж на мирозданието.
Затова и Плотин често повелява да избягаме от този свят, да се възвисим към
по-висшето, да си помогнем сами, като с помощта на съзерцанието и екстаза достигнем
до умозримия свят, а оттам – и до Единното.
Единното (Έν)
е първа ипостаса. Умът (Νοΰς) е втора. Душата (Ψυχή) – трета. „Отвъд съществуващото е Единното [...],
след него идва съществуващото или Умът, а на трето място е природата на Душата”
(V, 1, 10). И тези три същности са
както в природата, така и в нас, хората. Плотин казва, че Единното е само едно
и че ако беше всичко, щеше да бъде причислявано към съществуващите неща, щеше
да принадлежи към тях. Обаче Единното не принадлежи на Ума, а последният се
поражда от него, следователно не може Единното да е всички неща. Защото Умът
обхваща всички тези неща и следователно бихме могли да си помислим, че той е
над тях, че ги обема в себе си и така, ако определим, че Единното е всичко, то
ще значи, че Единното и Умът са тъждествени, без да има разлика в тяхната
другост. Но това не може да е вярно, именно защото Умът е другото на Единното и
последното го е отделило от себе си, въпреки че то пребивава в него, в същината
му. Обаче ако Единното не е всичко, значи ли че то е нищо? Плотин ни казва (V,
2, 1), че Единното е всичко и нито едно, защото началото на всичко не е всичко,
ами всички неща са от него. И те са от него не като излизане от себе си, нито
като някакво движение или създаване на време, а чрез излъчване (περίλαμψίς) и
преливане (ύπερερρύη). Единното „сякаш е
преляло и преизобилието му е създало другото” (V, 2, 1). Това отделяне е
акт по необходимост, еманация от свръхизобилие и свръхсамодостатъчност. Заедно
с отделянето отделяното се обръща към отделящото го Единно и се изпълва с него,
като в същото време то съзерцава и него, и себе си, и по този начин поражда
себе си (V, 1, 7; V, 2, 1). Така съзерцанието поражда Ума. От своя страна,
понеже е вече породено и е подобно на породилото го, Умът също еманира от себе
си себе си в по-долна степен, като отделя и създава третата ипостаса, душата. А
тя на свой ред поражда образ на себе си – сетивния свят и растителната природа.
Първото обаче трябва да е просто по своята природа и различно от всичко, което
идва след него. Ако не е пределно просто и ако не е извън всяка свързаност и
съчлененост, то няма да бъде първо, т.е. няма да бъде начален принцип, нещо, от
което да се пораждат нещата. Първото Благо, Единното, е най-мощното и
най-потенциалното от всички други неща след него, именно защото те се пораждат
от него и идват след него. Дори, казва Плотин (V, 4, 1), всичко подражава
именно на това първо начало, защото то е Върховното Благо и Безграничната
Вечност. Това Първо пребивава в своето състояние, докато от неговото
съществуване се получава едно същностно действие, което поражда
действителността на останалите неща след него, посредством силата, която им
дава свръхсилата на Единното. Затова и то е отвъд същността, а второто след
него са вече самите неща. Първото е отвъд същността, второто има същността,
защото е отделено от него. Така и второто са всички неща; и щом първото е отвъд
тях, казва Плотин, следователно то е отвъд ума. Следователно второто и ума са
еднакво след Първото, т.е. са тъждествени, т.е. съществуващото и умът са едно и
също нещо.
И така,
опитахме се да резюмираме онтологията на Плотиновата философия, без да се
впускаме надълбоко в чисто антропологическите й теми, като тези за същината на
душата, учението за съзерцанието и екстаза, мистическото сливане с Единното,
или пък естетическата трактовка за прекрасното, красотата, любовта и Ероса,
нито пък за етическите теми за добродетелите, щастието, благата, живота,
съдбата и звездите. Видяхме, че главната особеност в учението за битието е
неговата сложна диалектика, като Плотин би ни казал, че то все пак е Едно и
неразривно Цяло, но погледнато в целокупността си и отгоре. Цялата философия на
Плотин е в уклона на чистата мисъл, в царството на чистата абстракция и нашият
ум се напряга да улови чистотата и девствеността й.
Битието е нещо
всеобхватно и вечно, самото то всъщност сме ние и можем да го разберем едва,
когато следваме стъпките и словата на учителя Плотин. Затова и ще завършим с
неговите думи от Енеада VI, 9, 3, за да се опитаме да вникнем по-същностно в
неговата философска хомогенност на трите ипостаси Единно, Ум и Душа, в
единородството и кръговостта им:
„Ум трябва да станем, а душата си да поверим
и подчиним на този именно Ум, за да приеме тя будна онова, което той съзира,
чрез него да види Единното, при това без помощта на никое сетиво и без да
прибавя към него нещо от себе си, ами като съзерцава пречистото с чистия Ум,
сиреч с висшата част на Ума. Затова ако онзи, който е пригоден за съзерцанието
на такава природа, си я представи с величина, форма или маса, то не Умът го е
водил в това съзерцание, понеже на ума не е присъщо да съзерцава такива неща,
ами това вършат сетивното възприятие и изхождащото от сетивното възприятие
мнение.”
Декември 2006
1. Плотин. Енеади. Изд. „Изток-Запад“, С., 2005. Всички позовавания са от това издание.
Деян Пенчев. Философски статии. Издателско ателие Аб, С., 2019
