Тайните книги

Има книги и знания, които не трябва лесно да стават известни и популярни. Те са апокрифни и макар да присъстват в живота, остават в тишина и покой, незасегнати от хорската суета и недостойнства. Те светят със собствена светлина, но често тя е невидима за обикновения взор, освен когато очите на разумното сърце не проникнат във вътрешния олтар на познанието, който позлатява живота с философски прах. Едва тогава тези книги и знания - обиталища на Духа и Мъдростта, могат да възнасят и озаряват душите със своята любяща виделина. Тях ние трябва да търсим, познаваме и съзерцаваме, защото в тях е скрит свещеният кристал, който пречиства сърцето и ума… Те са едновременно тук, но и ги няма, споменават се, но остават невидими, не се крият, но рядко са търсени… Те не могат да бъдат лесно споделяни на неподготвените, защото е предвидено да бъдат разкрити само на търсещите, смелите, пламтящите и мълчащите… Те изчакват своето време, защото безгранично е знанието, всеобхватна е Мъдростта, неугасващ е Духът…

Сергей Тухолка и „Енциклопедия на окултизма“

Представяме кратък коментар за книгата на Сергей Тухолка Енциклопедия на окултизма.

 

Сергей Тухолка (1874–1954) е дипломат, консул, езотеричен писател, автор на няколко книги, сред които Окултизъм и магия  (1907), Философия на историята (1910) и др. Изнася езотерични лекции в Париж. От 1912 до 1920 г. живее във Варна, България.

 

Най-известната му книга Окултизъм и магия излиза през 1907 г. и е преведена на български език още през 20-те години на миналия век под името Енциклопедия на окултизма, с което име е преиздавана и от 90-те години насам, както и в по-нови издания като Магия и окултизъм.

 

Книгата е много хубава и качествена като съдържание. Може би българският превод трябва да се подобри и да се редактират някои имена, термини и понятия, защото в тези сложни езотерични сфери трябва да има точни преводи. Написана е в лексиката на западния окултизъм от втората половина на 19-ти век. Самият автор казва в началото, че книгата ще се придържа към западния клон на езотеризма, а не към източния, макар че всъщност използва знания и от двата. „Преданието му – казва той – има за основа Хермес Трисмегист (Триждивеликия), Мойсей, Орфей, Омир, Питагор и Платон.“

 

Видно от библиографията, използвана от Тухолка, той е черпил знания главно от френския окултизъм, представен от Елифас Леви, Папюс, Седир, Пеладан и др. Астрологията му е представена чрез трудовете на Алан Лео, Рафаел и други.

 

Всъщност това не е енциклопедия, както е българското заглавие, а нещо като въведение или учебник на окултизма. Обяснени са много понятия, термини, основи на езотеризма, които могат да послужат като добро въведение по тези теми, но разбира се не и достатъчни.

 

Книгата е разделена на няколко отделни части, които са: „Въведение в окултизма“, „Астралния свят“, „Чародейство и магия“, „Тайната на живота и смъртта“, Мъжът и жената“, „Бог е светът“, „Астрология“, „Таро“ и „Опити с ясновидство“.

 

В „Астралния свят“ Тухолка разглежда естеството на астралния свят и неговите обитатели, информация за което има и в много теософски книги, излизали по онова време (Ледбитър, Безант и др.). Тук има известно объркване относно телата на човека, като авторът, следвайки други подобни автори, смесва етерното тяло с астралното тяло, като ги обединява под името „астрално тяло“ или „астросом“, както пише в книгата, понятие, което не е много популярно у нас. Тухолка е отделил доста страници за обитателите на астралния свят, като разяснява понятия като елементали, елементарии, ларви, егрегори, астроидеи и други. Писал е дори за сукубите, инкубите, ликантропите и вампиризма.

 

Като цяло е преразказвал и обяснявал със свои думи съдържанието на популярни езотерични четива от негово време.

 

Във втората половина от книгата са засегнати повече знанията от кабала, астрология и таро. Тук използва основно Папюс и Алан Лео.

 

Последните страници са интересни, защото Тухолка споделя своите езотерични опити с медиума г-жа К., като не съобщава нейното име.

 

И накрая, като заключение, това е едно хубаво въведение в окултизма, използващо основно френски автори от края на 19-ти век, но за по-пълно и по-точно разбиране на понятията и идеите, представени в него, трябва да се прочетат и разберат много други важни езотерични трудове, включително от целия 20 и 21-ви век. В книгата обаче липсват обяснения от гледна точка на чистата окултна философия, теософията, антропософията, сякаш дори Елифас Леви не е толкова включен в неговата теоретична и философска сила. Не са използвани Алан Кардек, Едуар Шуре, както и немските, британските и американските езотерици. Не са включени по-стари окултни автори от времето преди средата на 19-ти век, освен споменаване спорадично в книгата.

 

* * *

 

„Задачата на окултизма е да проникне в тайните на вселената, живота и смъртта и да завладее скритата страна в психическия и така наречен „свръхестествен“ свят.

 

Окултизмът се основава от една страна върху предание, а от друга страна – върху исторически и съвременни факти, върху опити и научни данни.

 

Преданието за окултизма датира от най-дълбока древност. То представя тайни, които едно време се пазели от египетските жреци и от индийските брамини. Някои от тях се съобщавали устно на посветените, а други били изказвани в писмени съчинения…“

 

Сергей Тухолка

 

Фабр Д’Оливе за Орфей

„Дълго време народите на Гърция бяха свикнали да получават от древните планини на Тракия както техните оракули, така и техните инструкции...

Ето защо най-древните традиции са положени в Тракия, с върховенството на култа и жречеството, с люлката на най-известните поети и тази на музите, които са ги вдъхновили: Орфей, Музей, Тамирис и Евмолп са били траки. Пиерия, където са родени музите, е била планина на Тракия; и когато ставаше въпрос да се почитат боговете със строг и правоверен култ, се казваше, че е необходимо да се подражава на траките…“

 

„Орфей принадлежи, от една страна, към най-първите времена, а от друга, към древните времена. Епохата, в която той се появява, е демаркационната линия между чистата алегория и смесената алегория, между рационалното и сетивното. Той учеше как да обединим рационалната способност със способността за въображение. От него произлиза науката, която дълго време по-късно беше наречена философия. Той постави първата й основа.“

 

„Това вдъхновение идва незабавно; то произлиза от първия принцип на всяка интелигентност... То е дълбоко скрито от очите ни, то е, което разпалва гения на един теософ, като Тот, Орфей и Зороастър; гения на един теократ, като Кришна, Моисей или Мохамед; гения на един философ, като Конфуций, Питагор или Сократ; гения на един поет, като Омир или Валмики; и на триумфиращ герой, като Кир, Александър или Наполеон. 

 

Тези, които следват стъпките на тези първенци на човечеството, които се оставят да бъдат впечатлени от техния гений, получават това, което наричам второ вдъхновение. Те също могат да станат велики хора, защото тези, които им помагат, са много велики; те също могат да предават това вдъхновение, тъй като то действа в тях с изобилна сила.“

 

Антоан Фабр Д’Оливе (1767–1825), Из Златните стихове на Питагор

 

Превод: Деян Пенчев

Фабр Д’Оливе за Питагор

„Природата управлява нашето раждане, тя ни дава баща и майка, братя и сестри, всички родствени отношения, място върху земята и най-накрая – обществено положение. Всичко това не зависи от нас, всичко това за профана е работа на случая; за философа-питагореец е неизбежно и непреодолимо следствие от предшестващи събития, наричани иначе „съдба” или „неизбежност”. 

 

На тази подчинена природа Питагор противопоставя друга, свободна природа, която, използвайки първата като материал, може да изработва от нея по свое желание добро или зло. Тази втора природа се нарича сила или воля; тя се смята за ръководител на човешкия живот, определяйки неговото поведение относно елементите на първата природа. 

 

Според учението на Питагор неизбежността и волята са две противоположни начала, които управляват материалния свят – местообитанието на човека. Тези две начала получават своята сила от висшата същност, която древните са наричали Немезида – „Управителката на съдбите”, а ние наричаме Провидение.

 

По такъв начин Питагор приема, че има неща принудителни и неща свободни, по отношение на човека, в зависимост от това дали зависят от необходимостта или от волята. Той поставя синовната почит към родителите към първата и приятелството към втората…”

 

Антоан Фабр Д’Оливе (1767–1825), Из Златните стихове на Питагор, коментар, ч. 5

Парамаханса Йогананда – Самадхи

Самадхи

 

Поема от Парамаханса Йогананда

Изчезнаха воалите от светлини и сенки,

вдигнаха се парите на скръбта,

отплуваха далеч зорите на мимолетната радост,

отмина смътният сетивен мираж.

Любов, омраза, здраве, болест, живот, смърт,

изтляха тези лъжовни сенки по екрана на дуалността.

Вълни от смях, потоци сарказъм и меланхолични водовъртежи

се размиха в необятното море на блаженството.

Бурята на майя утихна

с магическата пръчица на дълбоката интуиция.

Вселената, един забравен сън, подсъзнателно дебне,

готова да завладее моята нова, събудена божествена памет.

Аз живея без космическата сянка,

но тя не може да живее без мен,

както морето съществува без вълните,

но те не могат да живеят без морето.

Сънища, будност, турия, сън,

настояще, минало, бъдеще, не са вече мои,

а вечноприсъстващият, всепроникващият Аз е навсякъде.

Планетите, звездите, звездният прах, Земята,

вулканичните изригвания и катаклизмите на Съдния ден,

леярската пещ на сътворението,

ледниците от тихите рентгенови лъчи, парещите електронни потоци,

мислите на всички хора, минали, настоящи и бъдещи,

всяко стръкче трева, аз самият и човечеството,

всяка песъчинка от вселенската прах,

гневът, алчността, доброто, злото, спасението, похотта,

всичко това аз го преглътнах и преобразих

в един огромен океан от кръвта

на моето собствено единствено Същество!

Притаената радост, често потулена от медитация преди,

заслепявайки моите насълзени очи,

сега избухна в безкрайни пламъци блаженство,

поглъщайки моите сълзи, тялото ми, целия мен.

Ти си аз и аз съм Ти,

познаваното, Познаващият, Познатият, като Едно!

Тих, непрекъснат трепет, вечно живеещ, вечно нов покой!

По-приятно, отколкото си представях, блажено самадхи!

Нямаше ментален хлороформ,

нито несъзнателност без връщане,

самадхито само разшири моето съзнание

отвъд границите на тленната рамка

до най-далечната граница на вечността,

където Аз, Космичното море,

наблюдавах малкото его, което носех в себе си.

Нито врабче, нито песъчинка, могат да паднат без да ги видя.

Цялото пространство, като голям айсберг, плува в моето ментално море.

Аз съм един огромен съд за всички сътворени неща.

Това небесно самадхи идва чрез

една по-дълбока, по-дълга, жадувана, дадена от твоя гуру, медитация.

Чува се шумът на движещите се атоми,

тъмната земя, планините, долините, о, те са разтопена течност!

Течащите морета се превръщат в изпарения от мъглявини!

Аум издухва изпаренията, удивително разтваряйки техните воали,

океаните се показват, блестящите електрони,

докато накрая звукът на космическия барабан

променя по-грубите светлини във вечни лъчи

от всепроникващо блаженство.

От радостта дойдох, за радостта живях, в свещената радост се разтопих.

Като умствен океан аз пия вълните на цялото творение.

Четирите воала на твърдостта, течността, парата и светлината

се вдигнаха изведнъж.

Аз самият, слят със всичко, влязох във Висшия си Аз.

Завинаги изчезнаха нетрайните, трепкащи сенки на тленния спомен.

Чисто е моето ментално небе, надолу, напред и високо нагоре.

Вечността и аз станахме един обединен лъч светлина.

Едно мъничко мехурче преди,

аз се превърнах в самото Море на Радостта.

 

Парамаханса Йогананда (1893–1952), Из Автобиографията на един йоги

 

Превод: д-р Деян Пенчев

* * *

 

Vanished the veils of light and shade,
Lifted every vapor of sorrow,
Sailed away all dawns of fleeting joy,
Gone the dim sensory mirage.
Love, hate, health, disease, life, death,
Perished these false shadows on the screen of duality.
Waves of laughter, scyllas of sarcasm, melancholic whirlpools,
Melting in the vast sea of bliss.
The storm of maya stilled
By magic wand of intuition deep.
The universe, forgotten dream, subconsciously lurks,
Ready to invade my newly wakened memory divine.
I live without the cosmic shadow,
But it is not, bereft of me;
As the sea exists without the waves,
But they breathe not without the sea.
Dreams, wakings, states of deep turiya,sleep;
Present, past, future, no more for me,
But ever-present, all-flowing I, I, everywhere.
Planets, stars, stardust, earth,
Volcanic bursts of doomsday cataclysms,
Creation’s molding furnace,
Glaciers of silent x-rays, burning electron floods,
Thoughts of all men, past, present, to come,
Every blade of grass, myself, mankind,
Each particle of universal dust,
Anger, greed, good, bad, salvation, lust,
I swallowed, transmuted all
Into a vast ocean of blood of my own one Being!
Smoldering joy, oft-puffed by meditation,
Blinding my tearful eyes,
Burst into immortal flames of bliss,
Consumed my tears, my frame, my all.
Thou art I, I am Thou,
Knowing, Knower, Known, as One!
Tranquilled, unbroken thrill, eternally living, ever new peace!
Enjoyable beyond imagination of expectancy, samadhi bliss!
Not a mental chloroform
Or unconscious state without wilful return,
Samadhi but extends my conscious realm
Beyond the limits of the mortal frame
To farthest boundary of eternity
Where I, the Cosmic Sea,
Watch the little ego floating in me.
The sparrow, each grain of sand, fall not without my sight.
All space like an iceberg floats within my mental sea.
Colossal Container, I, of all things made.
By deeper, longer, thirsty, guru-given meditation
Comes this celestial samadhi.
Mobile murmurs of atoms are heard,
The dark earth, mountains, vales, lo! molten liquid!
Flowing seas change into vapors of nebulae!
Aum blows upon the vapors, opening wondrously their veils,
Oceans stand revealed, shining electrons,
Till, at last sound of the cosmic drum,
Vanish the grosser lights into eternal rays
Of all-pervading bliss.
From joy I came, for joy I live, in sacred joy I melt.
Ocean of mind, I drink all Creation’s waves.
Four veils of solid, liquid, vapor, light,
Lift aright.
Myself, in everything, enters the Great Myself.
Gone forever, fitful, flickering shadows of mortal memory.
Spotless is my mental sky, below, ahead, and high above.
Eternity and I, one united ray.
A tiny bubble of laughter, I
Am become the Sea of Mirth Itself.